Излезе от другата страна на паркинга пред мотела на първа скорост, а моторът тихо ръмжеше. След три минути вече се беше насочила към междущатската магистрала 5, натиснала газта, докато машината бумтеше между бедрата ѝ, а вятърът свиреше в ушите ѝ. Тя потисна импулса си да кара по-бързо, заради нежелателни рискове. Дори ако някой патрул по магистралата ѝ отправеше любезна забележка като на колега, спирането ѝ щеше да стане в близост и по времето, когато Били беше хвърлил топа. И макар да знаеше, че може да се измъкне от всеки преследвач, една гонитба с висока скорост си носеше рисковете.
Подобни съображения имаше винаги, когато преследваше сериен изнасилвач и престъпник. Този път обаче залогът беше по-голям. Да, този път смъртта на гадния изнасилвач ще бъде повод за голямо погребение, едно изпращане в расистки стил, където ще присъстват всички членове на Чуковете. И това, което щеше да научи от погребението, щеше да ѝ позволи да се домогне до истинската си цел: един от членовете на бандата на име Тимъти „Уийд“ Тайлър, който тъкмо щеше да излезе от затвора във Викторвил след излежана шестнайсетгодишна присъда.
Когато за последен път видя Тайлър, той беше един от двамата, които я бяха пленили. И сега беше единственият жив човек, който можеше да ѝ каже какво се е случило със сестра ѝ Насон. Насон, нейното пиленце, която липсваше, откакто двете бяха нелегално докарани от Тайланд като деца.
Глава 3
Тогава
Прибирането на реколтата от ориз беше към края си, когато мъжете дойдоха в селото и взеха Ливия и сестра ѝ Насон. Ливия беше на тринайсет години. Насон — на единайсет. Родителите им ги бяха продали.
Беше сутрин, по времето, когато децата обикновено хранеха кокошките, само че тази година вече нямаше кокошки, както, между другото, и прасета, дори кучета. Последните три реколти бяха лоши и всички бяха изгладнели. Ливия хващаше червеи, жаби, паяци и дори скорпиони, но въпреки това беше трудно и празният ѝ стомах я измъчваше постоянно, понякога усещаше само престъргване, но по-често — гневна, пулсираща болка.
Баща им беше казал да си играят навън, както правеше понякога, когато беше нервен, така че те отидоха в мръсотията пред малката им колиба със сламен покрив и започнаха да се преструват на различни животни — на риби, които плуват в реката, на птици, които летят в небето, и на тигри, които се прокрадват през джунглата. Това беше любимата им игра, а Насон така хубаво имитираше песните на птиците, че Ливия галено я наричаше „моето пиленце“. Смееха се в захлас, когато Насон караше истинските птици да ѝ отговарят, а играта ги разсейваше от мисли за храна, каквато нямаха.
Бяха от народността Лаху, едно от планинските племена, живеещи в горите по границата с Мианмар и Лаос. Но границите, както и светът навън, бяха една абстракция за Ливия. В селото имаше един радиоапарат и го използваха най-вече, за да слушат музика. Единственият телевизор беше стар модел и когато времето беше хубаво, показваше замъглени образи от някаква телевизионна кула в Мианмар, някъде на север. Беше чула за нещо, наречено интернет, но нямаше представа какво е.
Тя говореше малко тайски език, научен в провинциалното училище, което понякога посещаваше, и искаше да учи още. Но родителите ѝ не виждаха защо на някого ще му трябва да говори друг език освен този на племето Лаху. А и в добрите години имаше прекалено много работа, за да си позволят такава глезотия като училище: трябваше да се сее ориз и после да се прибира реколтата; да се носи вода; да се ходи на лов. Когато навърши шест години, Ливия вече беше майсторка на a-taw — мачете, което в племето се използваше почти за всичко, от разчистване на пътека до рязане на дърва и клане на кокошки; на law-gaw — сърпа, използван за жънене на ориза; и на heh hga geu dtu ve — клетките от ракита, в които слагаха пиленца, за да привличат други птици в джунглата, които пък после застрелваха с ка — старинен, но ефективен арбалет.
Въпреки че Насон беше само с две години по-малка от Ливия, тя беше дребна за възрастта си и не много силна. Ливия се тревожеше за нея. Беше видяла какво се случва с най-малките прасенца, родени от свинете в селото. Те нямаха достъп до цицките на майка си, изтласквани от по-лакомите си братя и сестри, така че бързо отслабваха и не след дълго селяните ги заколваха за малкото им месце. Ливия мразеше това. Тя избутваше по-големите, така че и малките да могат да сучат — даже и сама ги хранеше — но това не беше достатъчно. Знаеше, че Насон също има нужда някой да ѝ помага. Но родителите им бяха прекалено заети, за да обръщат внимание на момичетата, а техният брат Зану беше на петнайсет години, красив и вече предмет на разговори за женитба в селото, така че не можеха да го безпокоят. Ливия сама трябваше да защитава Насон.