Изви се в прегръдката на мъжа, протегна врат и ги видя. Бяха дошли до вратата на колибата, но просто стояха там и наблюдаваха, без да кажат нищо. Зану дойде и също погледна, но баща им го избута обратно в колибата. Тогава майка ѝ се обърна настрани и заплака, а баща им отривисто махна с ръка към мъжете. Ливия изпадна в ужас… защо родителите им не правеха нищо? Тя не можеше да разбере. Нямаше никакъв смисъл.
Мъжете я бутнаха заедно с Насон във вана. Вътре беше пълно с деца — станаха осем заедно с Ливия и Насон, някои от тях плачеха и бърбореха на различните езици на планинските племена, а други стояха мълчаливо и трепереха, обвили ръце около коленете си. Въздухът беше влажен и вонеше на пот, урина и изпражнения. Там имаше четвърти мъж, който издърпа Ливия и Насон и затвори вратата зад тях. Другите двама мъже се качиха отпред, единият — на кормилото, а другият — по средата. Ливия си проправи път до прозореца от другата страна. Тя изтри влагата и мръсотията от него и видя как мъжът с глава като череп върна на майка им снимката, преброи една купчина бати и я сложи в ръката на баща ѝ. Ливия поклати глава поразена и в пълно недоумение.
Мъжът с глава като череп се качи във вана и потеглиха. Ливия гледаше през мръсния прозорец как майка ѝ влезе вътре, плачейки. Баща ѝ остана, взираше се право напред, но не към вана, с едната ръка беше стиснал парите, а другата търкаше в бедрото си, сякаш се опитваше да изтрие нещо от дланта си. Ванът зави по пътя, мина покрай дървеното селско светилище, каквото имаше всяко село, за да се предпазва от лоши духове… и изведнъж колибата, родителите ѝ и селото… изчезнаха.
Тя чу как зад нея Насон плаче:
— Лаби, Лаби!
Ливия се промъкна покрай няколко други хлипащи деца и прегърна сестра си.
— Всичко е наред — каза тя, докато се бореше със сълзите и паниката си. — Всичко е наред, Насон. Аз съм тук. Аз съм тук.
Ванът спря в други две села и взе още пет деца. После пътуваха през гората дълго време, като постепенно слизаха от планината. Ливия нямаше представа къде отиват. Мъжете говореха на тайски и звучаха, сякаш са от града, но само това успя да разбере. Посред вонята, плачовете и друсането от коловозите по пътя тя държеше Насон и ѝ шепнеше, че е тук, че я обича и всичко ще бъде наред.
— Но къде отиваме, Лаби?
— Не знам.
— Защо татко и мама не са с нас?
— И това не знам. — Тя се замисли за разговора, който беше дочула, когато родителите им се караха как да намерят работа на момичетата — дали не са говорили за това? Но тогава защо мъжете платиха на родителите им, след като още не са започнали работа?
Тя не го вярваше съвсем, но трябваше да каже нещо на Насон, така че допълни:
— Мисля, че мама и татко са ни намерили работа. Да изкарваме пари, така че да си купуваме храна.
Тя се надяваше, че представата за храна ще помогне на сестра ѝ, но от думите ѝ Насон започна да плаче още по-силно.
— Но защо не ни казаха?
Ливия нямаше отговор на това. Спомни си как майка ѝ се съпротивляваше на идеята да им намерят работа, и усети студена тръпка в стомаха си.
— Не знам, пиленцето ми — каза тя, — не знам.
По обед спряха на една поляна и мъжете изкараха децата от вана. Ливия стоеше във високата трева, държеше за ръка Насон и мигаше от блясъка на знойното слънце, а кожата ѝ беше лепкава от пот. Опитваше се да не се страхува, но не ѝ харесваше, че спряха тук. Във вана беше ужасно, но бързо свикна с него. Вече не се страхуваше от вана. Страхуваше се от това, което щеше да последва.
Четиримата мъже застанаха около децата, след като ги изкараха от колата, очевидно за да предотвратят нечие бягство. Едно момче обаче явно беше чакало този момент, понеже, щом стъпи на тревата, хукна да бяга. Един от мъжете го хвана за рамото, но момчето се освободи и продължи да тича.
Момчето не успя да измине и трийсет крачки, когато някакъв мъж изскочи от тревата като тигър и го удари с ръка през лицето. Момчето полетя във въздуха и се приземи по гръб. Мъжът го вдигна, сложи го на рамо като чувал с ориз, донесе го и го постави на земята пред децата. После безизразно и беззвучно извади колана си и започна да го налага. Момчето се гърчеше и пищеше, но мъжът продължи да го бие почти отегчено.
Някои от децата се обърнаха настрани. Други се разплакаха. Едно дете повърна. Ливия, без да мисли, извика на езика на Лаху:
— Спрете! Спрете!
После си припомни уроците в училище и извика същото на тайски език.
Мъжете даже не я погледнаха и най-вече този, който налагаше момчето. Тя наблюдаваше ужасена и държеше лицето на Насон, която плачеше, притиснато към гърдите си, така че да не гледа, а после се озърна да види дали някое от другите деца ще протестира. Едно момче от племето Яо изглеждаше по-голямо от другите, помисли си тя. Очевидно беше голям колкото мъжете, макар и не чак като мъжа, чиято глава приличаше на череп. Но той не направи нищо.