Побоят продължи дълго. После, внезапно и безстрастно, както започна, мъжът спря. Погледна другите деца, сякаш му беше леко любопитно кой друг е наред, а Ливия си помисли, че очите му са плоски и студени като на змия.
Ако бяха по-навътре в гората, тя можеше да намери билките, които племето ѝ употребяваше срещу порязвания и болки. Но в тази трева нямаше нищо. Искаше да отиде при момчето и да се опита да го успокои, но Насон я държеше здраво и продължаваше да трепери и да плаче. Така че Ливия стоеше неподвижно и шепнеше на Насон, че всичко е наред, че тя е при нея и всичко ще се оправи.
Един от мъжете отвори ципа на панталона си и уринира в тревата, без да си даде труд да се обърне с гръб към тях. Ливия осъзна, че и на нея ѝ се пикае. Не мислеше да иска разрешение — струваше ѝ се лоша идея и освен това едва ли щяха да ѝ позволят уединение. Помисли си да изчака, но осъзна, че няма да може. Така че клекна, свали си гащите колкото може по-малко и се изпика. Държеше ръцете си отпред и се прикриваше, доколкото ѝ беше възможно, като гледаше втренчено тревата, а лицето ѝ беше почервеняло от срам.
Когато свърши, бързо си вдигна гащите и стана. Погледна към мъжете. Никой от тях не каза нищо. Но не ѝ харесваше начинът, по който я наблюдаваха.
Някои от другите деца, разбрали, че няма да има проблем, последваха примера ѝ. Но повечето от тях, изглежда нямаха нужда. Някои се бяха напикали, а други — изходили в гащите, във вана или докато мъжът шибаше с колана си момчето.
Другите мъже също се облекчиха. После запалиха цигари, докато децата клечаха в тревата, като повечето тихо хлипаха и плачеха, а единствените други звуци бяха жуженето на насекомите и чуруликането на птиците в далечината. После високият мъж погледна часовника си и кимна на другите. Те направиха жест към вана и започнаха да ритат децата, за да ги накарат да се придвижат. Ливия бързо стана, а Насон я държеше за ръката. Тя искаше да се качи преди другите деца, за да заеме място до прозореца. Ако гледа навън, би могла да научи нещо, което да им помогне. Мъжът, който нашиба момчето, пак извади колана си и замахна, за да накара изоставащите да побързат.
Във вана Ливия се озова близо до битото момче. Докосна го по ръката и прошепна на езика на Лаху:
— Добре ли си?
Знаеше, че това е глупав въпрос. Разбира се, че не беше добре. Никой от тях не беше добре. Но трябваше да направи нещо.
Момчето я погледна със зачервени очи. Устните му бяха подути и разкървавени, очевидно от удара през лицето, който го беше повалил на земята.
— Добре ли си? — попита Ливия отново, този път на тайски.
Момчето каза нещо, което Ливия не разбра — стори ѝ се, че продума „Хмонг“ — но той говореше завалено заради подутите си устни и не беше сигурна.
— Тайски — каза тя. — Говориш ли тайски?
Момчето погледна наляво и надясно, сякаш търсеше нещо, и после каза на тайски:
— Къде? Къде отиваме?
Ливия безпомощно поклати глава.
Помълчаха за момент и после тя посочи себе си:
— Лаби — каза. — Аз съм Лаби.
Момчето кимна и посочи себе си:
— Кай. — После добави: — Къде отиваме, Лаби?
Тя отново поклати глава. Искаше да му каже, че е много смел, но не можеше да си спомни думата.
Глава 4
Тогава
Пътуваха с часове сред широки поля и терасовидни оризища, край реки, искрящи на знойното слънце, през малки градчета с жици, окачени на стълбове покрай пътя. Ливия се беше облегнала на металната част на вана. От друсането ѝ беше неудобно, но по този начин Насон можеше да я използва като възглавница. По някое време тя се събуди и осъзна, че е задрямала. Друсането беше спряло. Погледна през прозореца и видя асфалтиран път. Досега беше виждала само един асфалтиран път — тесния виещ се път, свързващ селото ѝ с другите планински племена — и беше смаяна, когато видя колко дълъг и прав беше този в продължение на километри.
Спряха още два пъти. Единия път мъжете им раздадоха оризови питки, които децата погълнаха, и бутилки с вода. Никой не се опита да избяга. Ливия си помисли, че би се опитала, ако не се налагаше да се грижи за Насон, но не беше сигурна.
Когато настана нощ, стигнаха покрайнините на някакъв гигантски град. Ливия никога не беше виждала толкова бетон, коли и масивни сгради. Дори от вана чуваше шума и усещаше града, изпълнен с енергия. Беше сигурна, че това е Банкок, за който знаеше, че е столица на държавата, но от описанията в учебниците си го беше представяла като приказно място, а не реално, което можеше наистина да види. Част от нея беше очарована и омаяна от цялата тази гмеж. Но най-вече се страхуваше. Помисли си, че мъжете ги карат тук — защото къде другаде биха могли да отидат след такъв голям град? Какво можеше да им се случи тук, на място с толкова много хора, които тя и Насон изобщо не познаваха? Такъв голям град направо щеше да ги погълне и никой нямаше да разбере къде са.