Алекс Болдин
Лъки
В памет на Емо,
който така хубаво умееше да разказва!
Едва ли има нещо по хубаво и романтично от една лятна вечер край разпаления огън от елови цепеници някъде високо в планината. Романтиката се засилва още повече ако читателя узнае, че мястото е Рила планина, а по точно на поляната пред хижа Скакавица. Един голям лунен полумесец, сякаш изкован от старо сребро, бе надникнал любопитно иззад високия хребет и ръсеше изобилно бледата си светлина върху малката групичка уморени туристи, насядали край разпаления огън. Призрачните им сенки се извиваха в причудливи фигури по стената на красивата хижа. Те внезапно се бяха умълчали, загледани в жълтите огнени езици на огъня, уморени от осемчасовия преход по билото на Рила, унесени всеки в своите мисли. От близката елова гора се дочу шумолене. Не след дълго от там излезе един техен колега, носещ голям наръч полуизгнили, набързо събрани елови клони. Той пристъпи към огъня и пусна с облекчение своя товар край разгорилите се дърва.
— Генчо, ела седни при нас! Събрахме достатъчно. Ще стигнат за цялата вечер! — подкани го Росето.
— Не зная дали сте минавали по зимната пътека от хижа „Седемте рилски езера“ до тук, но мога да ви уверя, че е истинско изпитание на волята и нервите. — обади се Ботка.
Преди две години ми се случи да мина по нея, при минус 15о С. Не бих го повторила. Беше такава силна виелица, че едва не ни затрупа снега… Вълците щяха да ни изядат.
— Я дайте да си говорим за по-човешки неща. — тихо и с мек глас предложи Емо. Някой чувал ли е думата „ренегат“? — Настъпилата тишина му подсказа, че е привлякъл вниманието на приятелите си. Той се покашля глухо и започна да разказва една от своите странни и интересни истории, в които истината и ярките метафори внезапно грабваха вниманието на слушателите и създаваха една неподправена атмосфера на обаяние и оживление.
— Значи, доскоро имах един интересен приятел. Казвам доскоро, защото с времето се уверих, че ренегатът е обречен да няма приятели. Не желая да споменавам името му, нека то просто да бъде Лъки. Тази дума знаете, че означава щастлив човек. Може би много често Лъки е бил щастлив, но след всяко негово, насила добито щастие, логично е следвало голямо разочарование. Разочарованието у ренегата естествено идва от постепенната му изолация от хората. Те, както знаете не вярват на човек, който за да си създаде изгода и улеснение в живота постоянно мени възгледите и нравствената си физиономия.
— Такъв човек ти е бил приятел? — запита Симо.
— Да, съвсем доскоро. Лъки, как да ви кажа иначе е симпатичен човек. Усмихне ли ти се, сякаш виждаш едно голямо усмихнато дете. Тая негова усмивка най-вероятно е подвела доста хора.
— Е, по усмивката явно не можеш да прецениш човека. — допълни Росето.
— Лъки го познавах от малък. Беше ниско и набито момче. Срещахме се по коридорите на гимназията. Знаех, че тренира тежка атлетика. Имаше едър гръден кош и големи изпъкнали мускули, които се отразяваха на походката му. Вървеше с широка крачка с разперени настрани ръце. Абе момче, спортист.
Де да беше си останал със спорта, а то някой му беше внушил да става инженер.
— Спортистите, чувал съм, получават доста професионални деформации. Развиват мускулите за сметка на ума. — из коментира Симо.
— Що се касае за Лъки, нямам такова впечатление. Уверих се обаче, че е много упорит човек. Като че ли инженерната професия осезателно му тежеше. А затрудненията решаваше по един свой ефикасен начин. С напоритостта на кафърски бивол и постоянството на голия охлюв, бавно и неотменно се докопваше до ръководни длъжности. Най-просто казано, постоянната му цел беше да бъде началник. И в тая си цел действуваше безкомпромисно. С неизтощима енергия сриваше всички пречки пред себе си, подменяше приятели и най-вече политическите си убеждения докато постигнеше своето.
— Говориш така, като че ли ти е бил началник. — заинтригувано зададе въпроса си Генчо.
— Да! И не един път, а три пъти!
— О-о-хо-о…!
— Спомняте ли си събитията в Чернобил?
— Има ли някой да не ги помни?
— В завода в който работех, Лъки ни събра на инструктаж. Тогава изпълняваше длъжността заместник директор и му бе наредено да ни информира за аварията. Изпъчи се той пред стреснатия народ и като започна бавно и издебело. „Другари, призовавам ви към спокойствие… За нашата страна не съществува никаква опасност… Положението е овладяно…“ и така нататък, и така нататък.
— А народът лапаше марулената салата, нали беше сезон на салатите, и не знаеше какво го очаква. Десет години след това раковият диспансер се препълни с болни. — въздъхна Симо.