— Стоях като ударен от гръм и не знаех какво да му отвърна. След два месеца Лъки се самоизбра за градски координатор на царското движение. В една неделна утрин събра няколко свои нови съидейници, повика един камион и всички пренесоха куп мебели до сградата на читалището, където между другото бе наел стая за офис на движението.
— И ти сигурно му помогна? — недоверчиво попита Росето.
— Да помогнах му! Помоли ме, а както знаете, не обичам да отказвам на стари познати. По това време отново бях безработен. Той добре използва социалното ми състояние и ми пусна мухата, че ако победят в изборите за всички негови безработни приятели ще има работа.
— Като го познаваш толкова време, как можа да се хванеш на уловката му? — недоверчиво каза Симо.
— Не само аз се хванах. Хвана се голямата част от българския народ. Тези сини и червени партийни мошеници ни бяха втръснали до краен предел. Отчаяният човек се хваща и за сламка.
— Дори сламката да е гнила? — възмути се Росето.
— На кой му хрумваше тогава, че сламката е гнила? Май от всички активисти на това движение по голямата част бяха все бивши, отхвърлени, неудачни управници. Лъки си бе направил собствен партиен офис.
В него бе поставил едно огромно, масивно бюро. Като нямаше какво друго да прави, седеше зад бюрото по цял ден и слухтеше за наближаващите събития. Една бивша колежка от завода миеше прозорците на офиса му, бършеше праха от мебелите, преподреждаше столовете, наредени по стар партиен ред като за оперативка. От време на време се отбивах да го видя, а той с нарастващ ентусиазъм ми внушаваше своите нови „царски“ идеи. Голям портрет на негово величество, поставен в позлатена рамка, се мъдреше на стената зад гърба му. Вляво в ъгъла, закрепено с връвчици, бе опънато жълтото знаме с герба на царската династия. От стените, поставени в портретни рамки, съсредоточено наблюдаваха членовете на царското семейство. Един набиващ се в очи плакат, „Бог, цар и отечество!“ стряскаше всеки влязъл посетител.
— Много интересен екземпляр е тоя Лъки! — повтори Симо.
— Всички знаете, че те взеха властта. Но най-интересното бе след това, когато си поделяха служебните постове. Два дена след изборната победа като се разтича оня Лъки. Вярвам че е обиколил целия бивш окръг. Тичаше от град на град, от село на село, не пропусна да дойде и у нас. И за какво мислите че тичаше?
— Вероятно за да си уреди служебно място!
— Ама ти май-наистина си екстрасенз! Ходеше с едни дебели тетрадки за да събира подписи. Това беше нещо като писмено обществено мнение. Най-отгоре в челния лист се мъдреше декларация, че той, разбирайте Лъки, верния привърженик на величеството, притежава много ценни управленски качества. И като такъв, е най-подходящият кандидат за кмет в родния си град.
— Сериозно? Хей, това е върхът! Аз не бих го направил! — заяви Симо.
— Повечето не биха го направили, но не и Лъки.
— И стана ли кмет?
— Не успя! От София поставиха друг. Вероятно са му чели биографията, но го направиха заместник кмет.
— Хей това е!
— Сега е вече голям началник. Непрекъснато го излъчват във филми по местната кабелна телевизия. Някой обаче ми каза, че не се е погаждал с кмета. Не били му дали достатъчно ръководни права.
— Или пък някой негов недоброжелател е прошушнал на кмета за тетрадките с писменото обществено мнение. — засмя се Симо.
— Може и така да е, не зная. Напоследък обаче го виждам все замислен, умълчан. Нещо отбягва да ме поздравява.
— А изпълни ли си обещанието? Да ти уреди работа.
— Обещанието си той забрави още с влизането в новия кабинет. Мина почти една година от изборите, а аз съм си още безработен. Преди седмица намерих приятел, съсед на кмета. Та него помолих да ми ходатайства за работа. Вероятно е свършил работа.
— По какво съдиш?
— Съдя по това, че след два дни ми се обади Лъки. С равнодушен глас ми каза, че говорил с един директор на едно все още не приватизирано предприятие за мен и работата ми почти била осигурена. Обадих се аз на тоя директор, а той ми се кълне, че въобще не е имало подобен разговор с градския заместник кмет. Най-вероятно Лъки е бил случайно в кабинета на кмета по това време и е чул този разговор, касаещ моята персона. Нетърпеливо е побързал да си припише актив. Та мисълта ми беше за думата „ренегат“. След като ви разказах тая история на всеки му е ясно какво означава тя.