— Добрутро. — Усмивката му стигаше чак до ушите. — Малко кафе?
— Добро утро. Благодаря. — Лъки си наля една чаша от кафеника, който вреше на печката. — Казвам се Лъки Тайлър. Прекарах нощта в стая 110. Стаята бе регистрирана на името на една млада жена.
— Да?
Администраторът подпря лакти на плота и изпълнен с любопитство се наведе напред.
— Да. Бихте ли проверили във вашите документи как се казва.
— Ти не знаеш ли?
— Доуви не знам коя си.
— Страхотна нощ трябва да е била. Тя ли те подреди така? — посочи насиненото око на Лъки и раздраната му риза.
— Как се казва? — Лъки говореше с такъв тон, че всички по-нататъшни коментари по въпроса бяха изключени.
Администраторът благоразумно се наведе над книжата си.
— Смит, Мери.
— Мери?
— М-е-р-и.
— Мери Смит?!
— Точно така.
— Адрес.
— „Мейн Стрийт“, номер 203.
— Град?
— Далас.
— Далас?
— Далас.
— „Мейн Стрийт“, 203, Далас, Тексас?
— Така пише тук.
Лъки познаваше града достатъчно добре и знаеше, че номер 203 на „Мейн Стрийт“ се намира в центъра на търговската част. Заподозря госпожа Смит в измама. Смит! Мери Смит на всичкото отгоре. Не беше дори достатъчно оригинално. Откъде ли й беше хрумнало това Доуви?
Дала ли е телефонен номер?
— Не.
— Номер на кредитна карта?
— Не.
— Каква кредитна карта е използвала?
— Тук пише, че е платила в брой.
Лъки изруга.
— Номер на шофьорската книжка?
— Няма.
— Страхотно!
— Изглежда така, сякаш дамата се е опитвала да прикрие следите си.
— И на мен така ми се струва. — Лъки не преставаше да си блъска ума и да се чуди как би могъл да я открие. — Когато някой клиент плаща в брой, не сте ли длъжни да поискате от него да се идентифицира по някакъв начин?
— Да, такъв е редът, но нали знаеш — администраторът сви рамене, — не винаги се спазва. Имам предвид, че тук се отбиват хора за малко — пътуват заедно, прииска им се едно бързо и спрат при нас. В повечето случаи дори не остават през цялата нощ.
Съзнавайки, че администраторът е напълно прав, Лъки се опита да пооправи косата си с пръсти. Беше я измил със сапун и сега тя съхнеше и стърчеше на всички страни.
— Кога застъпва на смяна другият администратор? Онзи, който беше дежурен снощи.
— В четири.
Лъки хвърли празната пластмасова чашка в кошчето за боклук и бавно се отправи към вратата.
— Благодаря.
— Няма защо. Пак заповядай — весело му отвърна администраторът.
Лъки му хвърли един смразяващ поглед, а след това излезе навън.
Слънцето тъкмо изгряваше пад Източен Тексас, а ярките му лъчи проникваха през клоните на високите палмови дървета и пронизваха като свредели уморените му очи.
Той си сложи слънчевите очила, които предишния ден бе оставил върху таблото на колата, и насочи Мустанга към дома. По-късно следобед щеше да отиде до кръчмата, за да се опита да разбере нещо за нея. Вече му дължеше не само извинение, но и обяснение. Но въпреки всичко не можеше да посвети целия си ден на издирването й. Макар че нямаше кой знае какво за вършене, двамата с Чейс се чувстваха по-добре, ако се преструваха, че са заети и претрупани с работа.
При нормални обстоятелства шофирането до дома би му отнело около час, но Лъки, който не бе вечерял предишната вечер, изпитваше остра нужда от повече кафе и нещо за хапване. Пришпори Мустанга до дупка и след малко повече от тридесет и пет минути вече завиваше по алеята, която водеше към къщата им.
Тесният асфалтиран път бе ограден от двете страни с орехови дървета. Лете, когато бяха напълно разлистени, клоните им образуваха над пътя дебел, зелен покров, през който изобщо не проникваха слънчевите лъчи. Единственият сезон, в който не понасяше дърветата, бе есента, защото тогава майка му го изпращаше да събира орехите, които покриваха земята.
Но орехите си заслужаваха усилията, заради неподражаемия вкус, който придаваха на домашните торти и сладкиши.
Отглеждаха малко добитък — само колкото да си подсигурят достатъчно прясно месо, а в конюшните им имаше няколко състезателни коня. Сейдж ги бе разглезила, превърнала ги бе в домашни любимци и те не представляваха никакъв интерес за такива настървени ездачи като Чейс и Лъки. Лъки погледна настрана и изсвири с клаксона на малкото стадо животни, които пасяха гъстата зелена трева, оградила къщата.