Двуетажната сграда бе построена от боядисани бели тухли, черни сенници покриваха прозорците, които се отваряха към просторната предна веранда. Баща му беше построил къщата когато двамата с Чейс бяха юноши, но
Лъки изобщо не си спомняше да е живял някъде другаде. Когато съвсем неочаквано се появи Сейдж, бяха пристроени още три стаи в задната част, за да може къщата да побере разрастващото се семейство Тайлър.
Къщата беше красива и уютна. Лъки знаеше, че някой ден ще се ожени и ще се изнесе от този дом, както бе направил брат му преди две години, но само мисълта за това го ужасяваше. Това беше неговият дом. Най-скъпите му спомени бяха свързани с тази къща.
Познаваше всяко ъгълче, всяко кътче в нея. Знаеше кои точно стъпала скърцаха, когато някой се движеше но тях. Инициалите му бяха издълбани върху всяко едно прасковено дърво в градината. Беше си свил толкова много цигари с листата от лозницата, която растеше край оградата, че бе истинско чудо, че тя е още жива.
Можеше да си спомни всяка прекарана Коледа, а един Великден се бе запечатал завинаги в съзнанието му, защото двамата с Чейс бяха подменили варените яйца, които майка му бе боядисала за кошничката на Сейдж със сурови, а след това си бяха получили заслуженото заради проваления празник на сестра им.
— О, по дяволите…
Тази сутрин изобщо не се зарадва като видя колата на Чейс паркирана на алеята пред къщата. Беше още рано за работа и Лъки се бе надявал, че ще разполага с няколко часа, през които да се погрижи за отеклото си око, преди да застане пред по-големия си брат.
Примирил се с неизбежния разпит и дежурната лекция за възмъжаването, имиджа пред обществото и чувството за отговорност, той паркира Мустанга и бързо изкачи предните стълби.
Влезе в широкото и просторно антре и, усетил аромата на прясно сварено кафе, се упъти към кухнята, разположена в югоизточния ъгъл на къщата. По това време на деня белите стени бяха обагрени в жълто от ярката слънчева светлина.
— Лъки, ти ли си? — извика майка му от стаята си.
— Кой друг? Какво има за закуска?
Влезе в кухнята и изненадан видя Таня, съпругата на Чейс, която седеше с него до масата. Дребна и руса, тя чудесно допълваше високия му, тъмнокос брат.
Лъки много харесваше Таня и често я дразнеше като й повтаряше, че ако някога събере достатъчно ум в главата си и напусне брат му, той ще е първият, който ще я закачи на въдицата си. Това разбира се, никога нямаше да се случи. Тя боготвореше Чейс, а това бе една от основните причини, поради които Лъки я харесваше толкова много.
Когато той влезе в кухнята, тя му се усмихна с една от най-сладките си усмивки, която замръзна на лицето й, като го видя да сваля слънчевите си очила. Той се усмихна и от това чертите му се разкривиха още повече.
Лори Тайлър, привлекателна дори и на тази възраст, притисна ръка към гърдите си и залитна назад, когато забеляза пораженията, които Литъл Алвин бе нанесъл по лицето на сина й.
— О, Боже, Лъки! Чухме, че отново си се сбил, но изобщо не очаквах, че си чак толкова зле. Онова животно Кагни ли те подреди така?
— Да, потрябваше да видиш как изглеждаше той вчера — духовито отвърна той, приближи се към кафеварката и си наля чаша кафе.
— Къде, по дяволите, беше?
Лъки духна върху кафето и изгледа брат си през парата, която се издигаше над чашата му.
— Днес май пак си в някое от гадните си настроения. Още е твърде рано дори за работа, а ти вече започваш да се заяждаш с мен.
— Лъки, случи се нещо — каза Лори и хвана ръката му. Очите й, сини като на сина й, обикновено бяха жизнерадостни и младежки почти колкото неговите. Сега, обаче, те изглеждаха мрачни и загрижени.
— Нещо се е случило?
Точно в този момент Сейдж връхлетя през задната врата. За кой ли път през последните месеци Лъки с изненада се вгледа в по-малката си сестра. Тя вече не беше дете. Само преди няколко седмици бяха присъствали на тържеството по случай завършването на обучението й в местния колеж. А през есента тя щеше да постъпи в университета в Остин. Сейдж вече не изглеждаше като момиченце. Беше жена. И сякаш се бе превърнала в такава само за една нощ.
— Бях в обора и видях колата му да спира пред къщата. — Беше задъхана, сякаш бе тичала през цялото време. — Казахте ли му вече?
— Какво да ми кажат? Какво, по дяволите, става тук?
— Снощи имаше пожар — мрачно каза Чейс.
— Пожар?
— В главния ни склад — Чейс стана от стола и отиде да си сипе нова чаша кафе.
— Исусе… — Лъки изведнъж усети, че му се гади. — Съжалявам, че ме нямаше. Страшно ли беше? Надявам се, че никой не е пострадал.