— О, Лъки, постъпил си толкова глупаво и необмислено.
— Не съм глупак, мамо! Взех всички предпазни мерки.
Сейдж се захили, а очите й дяволито заблестяха.
— Ама не си ли бойскаут за пример, а? Не награждаваха ли със значки всички, които са взели необходимите предпазни мерки!
— Млъквай, дечко — изръмжа Лъки. Благодарение на Таня Чейс успя да обуздае гнева си.
Между братята често избухваха престрелки, но те и двамата не бяха злопаметни и бързо забравяха недоразуменията.
— Добре, всичко, което трябва да направиш, за да свалиш подозренията от себе си, е да доведеш жената, за да свидетелства в твоя полза.
Лъки почеса брадясалата си буза.
— Това може да се окаже доста трудно.
— Защо? Когато тя каже на властите, че си прекарал цялата нощ с нея, те ще те извадят от списъка на заподозрените и ще се заемат с издирването на истинския подпалвач.
Убеден, че проблемът най-сетне бе разрешен, Чейс понечи да се надигне от стола си. Лъки му махна с ръка да не бърза.
— Има един малък проблем, Чейс.
Чейс бавно се отпусна на стола си.
— Какъв проблем? И колко малък?
— Ами аз не й зная името.
— Не й знаеш името?
— Не, сър.
Този ден щеше да остане в спомените на Лъки като един от най-ужасните в живота му. Главата все още го болеше чака, сякаш цяло ято работливи кълвачи прилежно се трудеха върху нея. Зрението му беше неясно — почти не виждаше с окото, върху което се бе стоварил юмрукът на Литъл Алвин. Всяко мускулче по тялото му го болеше жестоко. Беше заподозрян в умишлен палеж на едно от собствените си предприятия. Всички, включително и членовете на семейството му, се отнасяха с него като с прокажен, защото бе прекарал нощта с жена, която не би могъл да идентифицира.
А той си мислеше, че предишният ден бе лош…
Доколкото можеше да прецени по израженията на лицата им, както шерифът и неговите заместници, така и федералните агенти се отнесоха към разказа му със същото недоверие, което бяха проявили и близките му рано сутринта.
Един от агентите се обърна към Пат Буш.
— Ти не записа ли името й след побоя в кръчмата?
Пат сви рамене.
— Не. По-късно вечерта се сетих, че съм пропуснал да го сторя, но тогава това не ми се струвате необходимо. Тя нямаше намерение да повдига обвинение.
Едно скептично хъмкане бе единственият отговор от страна на агента. Той отново се обърна към Лъки.
— Не ти ли дойде наум да я попиташ за името й?
— Разбира се. Тя ми каза, че се казва Доуви, но…
— Би ли го продиктувал буква по буква? — Този път се обади другият агент, който си водеше бележки в един тефтер.
— Кое?
— Доуви.
Лъки въздъхна с раздразнение и се обърна към Пат Буш за помощ и подкрепа. Шерифът леко му кимна, което означаваше, че трябва да се подчини и да изпълни молбата на агента, колкото и нелепа да му изглеждаше в този момент. Лъки набързо му продиктува името.
— Аз поне смятам, че се пише така. Защото тя се е регистрирала в мотела като Мери Смит от Дилас. — Той изведнъж щракна с пръсти, вдигна глава и ги погледна с надежда. — Слушайте, администраторът сигурно ще си спомни за мен.
— Помни те. Вече проверихме.
По-рано през деня Лъки им бе съобщил името на мотела, разположен на междущатската магистрала почти на средата на пътя между Милтън Пойнт и Далас.
— Тогава защо, по дяволите, продължавате да се занимавате с мен? Щом вече не съм заподозрян, защо не търсите типа, запалил сградата ни?
— Администраторът може само да потвърди, че те е видял тази сутрин — каза му старшият агент. — Снощи не те е видял да влизаш в стаята. А дори и да те бе видял, той не би могъл да свидетелства, че не си излизал оттам през цялата нощ.
Лъки погледна към брат си, който се подпираше на един очукан, метален, боядисан в зелено шкаф в кабинета на шериф Буш. Лъки поклати глава, сякаш за да покаже, че всичко това бе напълно безсмислено и той вече се е уморил да си играят на стражари и апаши.
Срещна студения поглед на агента и дръзко го запита:
— Имате ли някакви неопровержими доказателства, които да ме свързват с това престъпление?
Агентът пристъпи от крак на крак.
— Все още не е установена истинската причина за пожара.
— А разполагате ли с доказателства, които да сочат към мен? — повтори Лъки.
Притиснат до стената, агентът поклати глава.
— Не.
— В такъв случай аз си тръгвам. — Лъки стана от стола и се отправи към вратата.
— Поставен си под наблюдение, така че дори и не се опитвай да напуснеш града.
— Върви по дяволите! — каза Чейс на агента и последва брат си. — Лъки, почакай! — извика той, когато излезе от сградата няколко секунди по-късно.