— Не биваше да ти казвам това, Лъки — рече Пат. — Тук съм като приятел, не като официално лице. Реших, че просто съм длъжен да те предупредя. Подготвя се следствие срещу теб. Сега като че ли разполагат с достатъчно убедително доказателство, за да те арестуват.
Когато шерифът стана да си върви, Лъки също се изправи.
— Благодаря, Пат. Съзнавам, че се поставяш в много неудобно положение, като ми казваш това.
— Когато баща ти умираше, аз му обещах да се грижа за Лори и за вас. За мен това обещание е много по-важно от клетвата, която положих, когато ми дадоха шерифската значка. — Той се приближи към вратата. — Сейдж кимна, а след това нахлупи шапката си, излезе навън и затвори вратата зад себе си.
— Лъки — сестра му го погледна измъчено. — Какво ще правиш?
— Проклет да съм, ако зная.
Внезапно разярен, той изстреля една нецензурна дума и стовари юмрук върху масата. Всички стъкларии из кухнята потрепериха от удара, макар че той до известна степен бе смекчен от вестника, който лежеше разтворен върху масата.
Като скърцаше със зъби от яд, той се взираше във вестника с невиждащ поглед, като от време на време нарушаваше тишината с някоя произнесена през зъби ругатня.
Внезапно цялото му тяло се напрегна. Грабна вестника и го приближи до очите си.
— Да ме вземат дяволите — отчетливо промълви той. Изсмя се лекичко, а след това избухна в гръмогласен смях.
С едно движение захвърли вестника и се изправи, а столът му с трясък падна на пода. После на бегом излезе от кухнята. Сейдж го настигна на стълбището. Той тичаше нагоре, като вземаше по две стъпала наведнъж.
— Лъки, какво, за Бога…
Той достигна горната площадка на стълбището и изчезна. Тя бързо се изкачи след него и със замах отвори вратата на спалнята му. Видя го да навлича чифт дънки с трескава бързина.
— Какво става? Какво правиш? Къде отиваш?
Лъки я избута навън от стаята. Облечен бе само с дънките, а ризата и ботушите си носеше в ръка.
Тя отново се спусна след него.
— Лъки, почакай малко! Кажи ми какво става. — Когато тя достигна до предната веранда, той вече се бе настанил в откритата си кола.
— Кажи на всички, че ще се върна преди да се мръкне — изкрещя той, като се опита да надвика рева на двигателя. — Мисля, че дотогава ще съм успял да оправя цялата тая бъркотия.
— Ето материалите, които искаше от отдела за биографични справки. — Стажантът тръсна цяла камара документи на бюрото й.
Като сложи в уста последната хапка от сандвича, който представляваше обяда й, тя се намръщи при вида на голямата купчина и промърмори:
— Благодаря.
— Нещо друго?
Тя сдъвка хапката си, преглътна, а после избърса устни с една книжна салфетка.
— Кафе. Прясно, разбира се — извика след младия мъж, който вече излизаше от стаята. Беше студент и караше стажа си във вестника три следобеда седмично. Работеше при тях съвсем отскоро и още не му бе омръзнало. Все още изпитваше страхопочитание пред шефовете и изгаряше от желание да им угоди.
Поради поста си на завеждащ отдел, тя притежаваше малък остъклен кабинет, който обаче не можеше да я предпази от постоянния шум и суматохата, долитащи от редакционната стая на отдела за местни новини. За всеки външен човек какофонията и трескавата възбуда в това помещение биха били просто нетърпими, но тя дори не ги забелязваше.
Точно затова не обърна внимание на промяната в обстановката, която настъпи, когато един млад мъж излезе от асансьора и попита за нея.
Още с появата си той веднага прикова погледите на жените в стаята. Не само защото беше висок, строен, рус, синеок и много красив. Те бяха впечатлени най-вече от решителната му, целеустремена походка, с която прекоси стаята, сякаш тя бе бойно поле, на което само преди ден бе спечелил решителна битка и сега идваше, за да събере трофеите. Дори и най-върлите феминистки в този момент си мечтаеха да се превърнат в част от тези трофеи.
Той привлече и вниманието на мъжете, които до един изпитаха облекчение, задето не им се налага да се занимават с него. Не че ръстът му беше кой знае колко внушителен, макар че раменете му бяха масивни, а гръдният кош — широк. Не, изражението на лицето му внушаваше много повече опасения. Челюстите му бяха решително стиснати, очите му гледаха твърдо, без да мигат — приличаше на човек, който се взира в мишената през визьора на пушката си.
Той поспря за миг пред вратата на остъклената кутийка и се загледа в жената, която седеше, навела глава над някаква разтворена папка и изглеждаше напълно погълната от работата си. В стаята се възцари абсолютна тишина. Компютрите бездействаха. Телефоните звъняха, но никой не им отговаряше.