Жената в остъкления офис беше единственият човек, който не бе смутен от присъствието му. Тя прекара молива през разпуснатата си тъмночервеникава коса и махна с ръка да го покани вътре.
— Просто го остави на бюрото — разсеяно подхвърли тя. — И без това трябва да изстине.
Той пристъпи напред и застана до ръба на разхвърляното й бюро. Тя усети присъствието му, но изминаха няколко мига преди да разбере, че това не е стажантът, който трябваше да й донесе чаша прясно кафе. Повдигна глава и се взря в него през очилата си.
От удивление изпусна молива. Леко разтвори устни и сподавено въздъхна.
— Свети Боже!
— Е, не съм чак Бог — рече той. — Аз съм само Лъки Тайлър.
8
Тя шумно преглътна, но не каза нито дума.
— И докато все още сме на темата за имената — продължи Лъки, — да те попитам как е твоето. Доуви? Или Мери Смит? Или може би Девън Хейнс? — Хвърли на бюрото й един вестник, разтворен на страницата с нейната колонка.
Тя сведе очи към вестника, а след това отново погледна към него.
— Обикновено не отпечатват снимката ми под името и заглавието на материала. Ако знаех, че са имали намерение да публикуват и снимка с последната ми статия, щях да ги помоля да не го правят. — Гласът й бе дрезгав и неравен.
— Радвам се, че са го направили. Търся те от момента, в който разбрах, че си ми свила номер. При това втори по ред.
Тя бавно се възстановяваше от първоначалния шок, предизвикан от появата му. Спокойствието и самообладанието й постепенно се възвръщаха. Отново възприе високомерното държание, което накара Лъки да настръхне от яд. Той разпозна същото изражение, което бе изписано на лицето й оная вечер в кръчмата, когато го бе наругала заради скандала с Литъл Алвин.
— Ако исках да научиш името ми, сама щях да ти го кажа. — Тя изпъна рамене и рязко отметна разпилялата се по тях коса. — Очевидно съм предпочела да остана анонимна, господин Тайлър, и ако нямате нищо против…
— По дяволите — прекъсна я той. — Ако искаш да разговаряме тук, с цялата тая публика наоколо, то аз нямам нищо против. — Той обърна глава и посочи редакционната стая зад себе си. — А може би предпочиташ да поговорим насаме? За мен няма значение… Доуви.
Той рязко произнесе последната дума, съвсем преднамерено сякаш, за да я накара да почувства обхваналия го гняв и за да й даде да разбере, че не изпитва никакви скрупули или угризения и е готов да обсъжда и пред публика случилото се в мотелската стая. Тя очевидно разбра намеренията му. Лицето й пребледня.
— Предполагам, че бих могла да ти отделя няколко минути.
— Умно момиче.
В момента, в който тя излезе иззад бюрото си, той я хвана за ръката и внимателно я преведе през редакционната стая, в която зяпачите дори и не се опитваха да скрият любопитството си зад тактична разсеяност или изкусна незаинтересованост. Веднага щом вратата се затвори след тях, залата забръмча от предположения и догадки, изказани на глас.
— Ето асансьорите — тя несигурно ги посочи с ръка, когато видя, че той няма намерение да спре.
Побутна я към тежката врата на противопожарното стълбище, хвана бравата и рязко я отвори.
— И това ще свърши работа. — Пропусна я пред себе си и веднага я последва.
Тя се обърна и го погледна в упор.
— Не зная нито какво правиш тук, нито пък какво се опитваш да спечелиш като…
— Ще разбереш като му дойде времето. Всичко по реда си.
Той промуши пръсти през косата й и здраво я хвана за главата. Дръпна я назад и без да обръща внимание на изненадата й, страстно впи устни в нейните.
Без да отделя устните си, той властно и настойчиво запристъпва напред, докато най-накрая гърбът й опря в стената. Безсилна да се възмути, тя подиря ръце на гърдите му и с все сила се опита да го избута назад.
— Престани! — успя да изрече, когато той се отдръпна, за да си поеме въздух.
Лъки, обаче, натрупал в себе си събираната цяла седмица ярост, изгарян от опустошаващата го вече седем дни страст, остана напълно неподвижен и изглеждаше така, сякаш дори и танк не би могъл да го помести от мястото му.
— Още не съм свършил.
Устните им отново се съединиха и той започна да прилага познанията, които бе получил навремето от свещеническата щерка и които бе успял да доразвие до съвършенство през изминалите години. Върховете на пръстите му леко притискаха главата й, а палците му се срещнаха под брадичката й, за да погалят най-нежната кожа, която някога бе докосвал. Като се изключат, разбира се, бедрата й.
Тя нямаше никакъв шанс срещу него.
Протестите й ставаха все по-слаби, докато накрая вече не звучаха като неясни заплахи, а по-скоро напомняха стонове, породени от страст и желание. Тя престана да се съпротивлява на настойчивия му език, който жадно се плъзгаше в устата й отново и отново.