— Значи искаш да свидетелствам в твоя полза. Не би могъл да си предизвикал пожара в склада ви в Милтън Пойнт, защото прекара цялата нощ в леглото с мен.
— Точно така.
Тя откъсна очи от улицата и го погледна.
— Не мога да го направя.
Преди той да успее да реагира, тя се измъкна от сепарето и се насочи към вратата на заведението.
— Ей, какво по… — той се изправи, бръкна в джоба на дънките си и хвърли една десетдоларова банкнота върху масата. — Благодаря! — извика на сервитьорката и се хвърли към вратата, опитвайки се да догони Девън Хейнс.
Настигна я на пресечката. Тя тъкмо прекосяваше улицата на непозволено за пресичане място.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това не мога да го направя? — Хвана я здраво над лакътя и я принуди да спре на средата на улицата. Около тях засвириха клаксони. Един натоварен с бира камион рязко сви, за да не ги удари.
Лъки я избута до бордюра. Веднага щом стъпиха па тротоара, той я измъкна встрани от тълпата пешеходци и повтори въпроса си.
— Този път наистина не мога да приема отрицателен отговор, Девън.
— Ще ти се наложи. Не ми е възможно да свидетелствам за местонахождението ти през онази нощ.
— Как да не можеш, по дяволите! — процеди той през зъби. Дръпна я към себе си, наведе глава и почти допря лице до нейното. — Знаеш, че лежах до теб през пялата нощ. Заспах преди теб. Когато се събудих на следващата сутрин, ти вече си беше тръгнала. А ако си забравила какво точно се случи в промеждутъка, аз с удоволствие ще освежа паметта ти.
Тя нервно облиза устните си.
— Няма нужда да ми напомняш, благодаря ти.
— Поне не отричаш случилото се.
— Не, но много ми се иска да не се бе случвало. Никак не се гордея с постъпката си и нямам никакво намерение да я разтръбявам по целия свят. — Тя изви ръката си и се освободи от него. — Съжалявам, че имаш неприятности. Наистина съжалявам. Но този пожар няма нищо общо с мен.
— Може и да е така, но ти си единственият човек, който е в състояние да ме спаси от затвора.
— О, съмнявам се в това. Мъж като теб винаги успява да се измъкне сух от водата. Сигурна съм, че ще намериш някакво разрешение още преди официално да са ти предявили обвинението. — Тя започна да се отдръпва от него. — Но във всеки случай аз няма да мога да ти помогна.
Тя се обърна и влезе в сградата на редакцията през въртящите се бронзови врати. Лъки се спусна след нея. Когато се промуши и връхлетя във фоайето, тя тъкмо влизаше в асансьора. Той се втурна натам.
Двама униформени пазачи го догониха, хванаха двете му ръце и ги извиха на гърба му.
— Ей, приятелче, ти ли досаждаш на госпожица Хейнс? — Тя очевидно ги бе помолила да го посрещнат.
— Това няма да ти помогне, Девън — изкрещя Лъки и с ярост изгледа затварящите се врати на асансьора. Тя натисна бутона за нейния етаж като упорито избягваше да го погледне в очите.
Той се опита да се освободи от охраната.
— Пуснете ме. Тръгвам си, тръгвам си. — Без да му обръщат внимание, те го избутаха през стъклените врати.
— Ако се върнеш пак, ще извикаме полицията — изкрещя след него единият от тях.
Лъки високо изпсува в отговор и разгневен се изправи пред сградата. Пешеходците бързаха да го заобиколят.
— И сега какво? — промълви той. — Какво, по дяволите, искаше да каже с това не мога?
Като използва устройството за дистанционно управление, Девън затвори вратата на гаража, а след това бързо влезе в жилището си през вратата на кухнята, свързана с гаража. С бърза крачка прекоси тъмните, потънали в тишина стаи, шмугна се във всекидневната, надникна през транспарантите и със задоволство установи, че Лъки Тайлър не я бе проследил до дома й. Нямаше да се изненада, ако той опиташе нещо подобно. Беше изминала целия път дотук като с едното си око следеше пътя пред себе си, а другото бе приковала в огледалото за обратно виждане.
Неочакваната му поява пред бюрото й този следобед я бе разстроила много повече, отколкото бе готова да си признае. Беше човек, който умее добре да прикрива истинските си чувства, но се боеше, че този път не бе успяла да скрие предизвиканите от посещението му изненада и вълнение. Няколко от подчинените й бяха забелязали обхваналите я безпокойство и смут и я посрещнаха с двусмислени въпроси и забележки при завръщането й в офиса.
— Кой е тоя сладур?
— Никой.
— Никой?
— Просто един мъж, когото познавам.
— Някой от тъмното ти минало, а Девън?
Може и така да се нарече, помисли си тя. Само че миналото бе твърде скорошно — ставаше дума едва за миналата седмица. Но никой от колегите й не би могъл дори да допусне в какво се бе забъркала.