— И какво правехте тук?
— Защо не попитате те какво правеха тук? — тя посочи с жест мъжете, които стърчаха около нея.
— Зная какво правят те в кръчмата — отговори Буш. — Е?
— Влязох да изпия една бира — рязко му отвърна тя.
— Не сте предизвикала тези мъже по някакъв начин, нали? Не сте им намигала, не сте флиртувала с тях?
Тя дори не благоволи да му отговори. Само го изгледа с неприкрито презрение за това, че си бе позволил да предположи такова нещо. Според Пат Буш тя изобщо не приличаше на момичетата, които посещаваха кръчмата. През всичките си двадесет и две години като шериф той бе прекратил достатъчно пиянски свади и винаги можеше да разпознае една уличница, когато я видеше.
Тази тук не беше такава. Не бе облечена предизвикателно. Поведението й също не бе провокиращо. Не само че не се стараеше да привлече вниманието на мъжете, ами цялото й същество сякаш казваше: Не ме докосвайте! Изглеждаше толкова достъпна, колкото и някой таралеж.
По-скоро от любопитство той я попита:
— Оттук ли сте?
— Не, не съм оттук.
— А откъде сте?
— Само минавах през Милтън Пойнт. — Говореше твърде уклончиво. — На път за междущатската магистрала.
Шериф Буш бутна шапката си напред и се почеса по врата.
— Ами добре, госпожо, но следващият път, когато минавате оттук, ще трябва да си изберете друго заведение, за да изпиете една бира — заведение, подходящо за дами.
Лъки пренебрежително изсумтя, сякаш за да покаже, че той вече изобщо не вярваше, че тя принадлежи към категорията на почтените дами.
— Ще го имам предвид, шерифе. — Хвърли на Лъки още един гневен, смразяващ поглед. След това преметна дръжката на чантата си през рамо и се отправи към вратата.
— Не искате ли да повдигнете обвинение за ударената уста? — подвикна след нея шериф Буш.
— Искам само да се махна оттук. — Решително продължи към вратата и излезе навън в сгъстяващия се полумрак, без нито веднъж да се обърне назад.
Всички посетители на кръчмата я изпратиха с поглед.
— Неблагодарна кучка — промърмори Лъки.
— Какво каза? — попита шерифът и се наведе към Лъки.
— Нищо. Виж, аз също съм ранен. — Погледна през мръсния прозорец и я видя да се качва в малка червена кола, с една от ония квадратни регистрационни табели, които винаги изглеждат напълно еднакви.
— Задръж малко, Лъки. Успокой се. — Шерифът го изгледа сурово. — Последният път те предупредих, че ако отново се забъркаш в някой побой…
— Този път не започнах аз, Пат.
Макар че Пат Буш беше тук в качеството си на служебно лице, Лъки се обръщаше към него като към семеен приятел, какъвто Пат беше в действителност. Приятел, който го бе люлял на коляното си още когато той е бил в пелените. И макар че Лъки уважаваше униформата на Пат, той в никой случай не се страхуваше от него.
— На кого ще повярваш? На мен или на тях? — попита, като посочи с ръка към двамата наранени мъже.
Червената кола вече излизаше на двупосочната магистрала, а задните й колела вдигаха облак прах. Загубил търпение, Лъки отново изгледа гневно Пат, който толкова бдително се грижеше за всички от семейство Тайлър, че много малко от лудориите им оставаха незабелязани.
Беше хванал Чейс и Лъки да крадат ябълки от супермаркета А & Р, когато бяха деца, после ги беше изловил да обръщат преносимите тоалетни в едно сондажно поле, докато останалите празнуваха Вси светии, заварил ги бе да повръщат по пейките па стадиона след първата си бутилка уиски. Докато ги караше към къщи, им бе изнесъл строга лекция за вредата от неразумното пиене, а след това ги бе предал на баща им за съответните родителски „напътствия“. Беше един от хората, които носеха ковчега на Бъд Тайлър преди две години и плака на погребението така, сякаш бе член от семейството им.
— Арестуван ли съм или не? — изрепчи се Лъки.
— Изчезвай оттук — процеди шерифът. — Пък аз ще почакам докато тези смрадливи порове се пооправят. — Той побутна Литъл Алвин и Джак Ед с върха на ботуша си от гущерова кожа. — И поне веднъж в живота си постъпи разумно и стой настрана от тях през следващите няколко дни.
— Разбира се.
— И накарай майка ти да погледне раната.
— Добре. Всичко е наред.
Лъки бързо хвърли на бара една петдоларова банкнота, за да плати двете питиета и се втурна към вратата. Беше забелязал, че червената кола тръгна на запад по магистралата и си спомни, че жената бе споменала, че целта й е да стигне междущатското шосе, което бе само на няколко мили оттук. Скочи в открития си скъп Мустанг и се спусна след нея с пълна скорост.
Нямаше да допусне госпожица Превзетост да се омете току-така. Той бе рискувал живота си заради нея. Единствено късметът и добре пресметнатите движения му бяха позволили да се отърве само с малка драскотина от ножа на Джак Ед. Окото му бе силно отекло и вече се бе затворило почти напълно, а главата го цепеше така, сякаш пробиваха черепа му с бургия. През следващите няколко дни щеше да изглежда адски зле и то само заради тази свадлива, нафукана червенокоса неблагодарница.