— Да. Едно заведение… в което се навъртат най-различни типове. Има момичета. Сервират питиетата и… нали разбираш, танцуват малко.
— И са полуголи?
— Нещо подобно. Да. Мисля, че може и така да се каже.
Девън изразително завъртя очи и каза.
— Не е нужно да го увърташ толкова, Лъки! Говори направо. Така ще спестим време. И какво за онзи тип?
— Обвини ме, че налитам на едно от момичетата му.
— Така ли беше?
— Почерпих я няколко питиета.
— И той се ядоса само заради това?
— Не съвсем — Лъки с неудобство се разшава.
— А защо? Не го увъртай.
— Флиртувах с нея. Тя обаче си беше въобрази нещо повече. Когато загубих интерес, престанах да ходя там, а тя изпаднала в депресия.
— Откъде знаеш?
— Оня тип ми се обади и започна да ме ругае. Каза, че тя плачела през повечето време и отказвала да работи. Каза, че съм му съсипал бизнеса, защото тя била любимката на клиентите му. Предупреди ме да стоя настрана от клуба му и да не се приближавам до момичето. Мисля, че и той си падаше по нея и просто ревнуваше.
— Толкова много, че да изгори склада ти до основи?
— Съмнявам се.
Девън въздъхна дълбоко.
— Заслужава си да помислим още върху това. Кой друг?
— Има и един фермер.
— Чакай да отгатна — шеговито каза тя. — Той има дъщеря.
— Не. Имаше крава.
След кратко колебание тя поклати глава.
— Не мисля, че искам да чуя точно тази история.
Лъки се намръщи, осъзнал пълната липса на доверие от нейна страна и започна да обяснява.
— Карах един от камионите ни през пасището на път за сондажната площадка, когато една крава реши да си поиграе.
— С кого?
— С камиона.
— С други думи прегазил си кравата.
— Беше злополука! Кълна се! Глупавото животно се хвърли точно към емблемата на капака.
— Надявам се, че си я платил на фермера?
— Да, по дяволите! Платихме му повече, отколкото струваше. Но той изпадна в необуздан гняв и заплаши, че ще ни съди за нанесени щети.
— Какво стана?
— Нищо. Повече нищо не чухме за него и решихме, че се е отказал от заплахите си.
— А може и да не е. Макар да се съмнявам, че бедният стар фермер ще събере достатъчно кураж, за да предизвика такъв пожар.
— Да бе! Бедният стар фермер! Глупости! Той току-що бе завършил селскостопанския колеж на Тексас. Трябваше да чуеш някои от имената, с които ме нарече.
— Добре, той е една от възможностите. Спомни си името му и ще проверим дали напоследък не си е купувал фенери. С кого друг си се карал?
Той примигна срещу слънцето.
— Хъм. О, да, семейство Ървинг.
— Много ли са?
— Те са цял клан. Живеят в областта Ван Занд.
— Страхотно. Това стеснява кръга — скептично промърмори тя. — И какво си им направил?
— Нищо.
— А те в какво те обвиняват?
Той хвана ръцете й и ги стисна между своите.
— Кълна се в Бога, Девън, не бях аз! Не бях виновен.
— Не беше виновен за какво?
— За бременността на Ела Дорийн.
Тя го погледна с недоумение, а след това започна да се смее.
— Това някаква шега ли е?
— Напротив. Едва ли щеше да ти е толкова смешно, ако ти бяха налетели ония главорези, облечени в работни дрехи и въоръжени с пушки. Един ден наобиколиха офиса ни с искането да направя от Ела Дорийн почтена жена и да призная детето й за свое.
— Има ли някаква вероятност действително да си… ами, донорът!
Той възмутено я изгледа.
— Та тя е още дете, по-малка е и от Сейдж! Дори не се сещах коя е преди роднините й да я свалят от каросерията на един пикап. Чичо не знам си кой я блъсна към мен и ме обвини направо.
— И тогава позна ли я?
— Разбира се. Няколко седмици преди това се бяхме срещнали в една сграда в Хендерсън. Бях там, за да се видя с един клиент. Тъкмо прекосявах фоайето, когато я забелязах да седи и да си вее с ръка. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне, или ще повърне, а може би и двете. Попитах я дали има нужда от помощ. Тя ми каза, че е малко замаяна и й е горещо. А вътре наистина бе страшна горещина. По-топло и от ада.
— Така че аз й помогнах да стане, придружих я навън и й предложих да й купя кутийка кола от един от автоматите на съседната бензиностанция. Влязохме вътре. Нито за миг не съм оставал сам с нея. Единствената част от тялото й, която съм докосвал, е лакътят й.
— Разговаряхме малко и тя ме попита какво работя. Остана силно впечатлена от визитната картичка, която й дадох. Спомням си с какво уважение прокара пръсти по гравираните букви. Това бе всичко. След като ме увери, че може да се обади на някой от близките си, за да дойде и да я прибере, аз я оставих да си седи на една купчина гуми и да отпива от колата си.
— После се оказа, че е била в Хендерсън на лекар в същата тая сграда и че вече е била бременна в четвъртия месец. Нямаше никаква вероятност да съм баща на детето й. Бях просто една удобна изкупителна жертва. В края на краищата тя отстъпи и си призна всичко.