Чейс проследи смаяния поглед на брат си. Девън тръгна да ги посрещне. Премести поглед от Лъки на Чейс.
— Сейдж ми се обади рано тази сутрин — каза тя и изненада Лъки още повече. Той не знаеше, че сестра му бе телефонирала на Девън. — Пристигнах веднага. Не мога да повярвам, Чейс.
— Хвана ръката на Чейс и здраво я стисна.
— Таня те харесваше. Тя ти се възхищаваше.
Девън се усмихна през сълзи.
— Аз също я харесвах. Много.
— И аз. — Чейс не се и опита да се извини за дрезгавия глас и за сълзите, които свободно се стичаха по лицето му. Всъщност, той сякаш не ги забелязваше. Обърна се към Лъки и Девън:
— Отивам в апартамента.
— Мама те очаква у дома.
— Искам да остана за малко сам. Сам с нещата на Таня. Кажи на мама, че ще дойда по-късно.
Лъки не беше убеден, че Чейс трябва да остава сам, но съзнаваше, че ще трябва да се сбие с него, за да го накара да промени решението си. Погледна го как се приближава към асансьора. Движеше се като автомат.
Натисна бутона.
Вратите се отвориха мигновено. Той влезе в кабината. Вратите бавно се затвориха.
— Изглежда напълно съсипан, Лъки. Дали ще успее да се съвземе?
Лъки погледна Девън, която стоеше до него.
— Съмнявам се. Нищо не мога да направя, за да му помогна.
— Това, което вече правиш, е достатъчно. Сигурна съм, че за него е истинска утеха да знае, че може да разчита на подкрепата ти.
— Може би. Надявам се. Той има нужда от утеха м състрадание.
Зажаднял за нея, Лъки напрегнато я изгледа. Косата й изглеждаше по-тъмна на фона на черната рокля и пребледнялото й лице: Под студената светлина на луминесцентните лампи очите й изглеждаха невероятно зелени и блестяха от сълзите й.
— Радвам се, че дойде, Девън — гласът му бе хрипкав.
— Не можех да не дойда.
— Откъде разбра, че сме тук?
— Първо отидох у вас. Сейдж ми каза, че съм те изпуснала само за няколко минути и че двамата с Чейс сте тръгнали за насам.
Той посочи към асансьорите.
— Тъй като Чейс взе колата, мога ли да те помоля да ме откараш у дома?
— Разбира се.
Влязоха в асансьора и мълчаливо се спуснаха надолу. Лъки не можеше да откъсне очите си от нея. Струваше му се, че бяха изминали милиони години от деня, в който за последен път я бе държал в ръцете си и страстно и пламенно я бе любил. А всъщност бе изтекъл само един ден.
Един ден. Двадесет и четири часа. През това време няколко човешки живота бяха непоправимо разбити. Мечтите на най-близките му хора бяха разрушени, любовта им — изпепелена.
Животът бе твърде крехък.
Той внезапно спря по средата на оградената с най-различни растения пътека, която криволичеше през двора на болницата и водеше към паркинга.
— Девън — хвана я за раменете и я обърна с лице към себе си. — Готов съм да се преборя с всичко и с всеки, но да прекарам остатъка от живота си с теб. И ако е необходимо, готов съм да започна борбата и с теб. Животът е така дяволски кратък и толкова ценен, че не бива да пропиляваме и един-единствен ден в мъка и нещастие. Чуй ме! Обичам те — тържествено произнесе той, а ръцете му още по-силно се впиха в раменете й. За негово изумление бушуващите чувства отново извикаха сълзи в очите му. Мъката от загубата на Таня, болката, причинена от страданията на брат му по неродения наследник на Тайлърови, любовта към Девън — почувства се смазан от всичката тая скръб. Стори му се, че дъхът му спира, че сърцето му ще се пръсне от мъка и любов.
Тя въздъхна като видя изписаното на лицето му страдание, а след това го прегърна през кръста и постави глава на гърдите му.
— Имам нужда от теб — искрено прошепна тя. — Обичам те.
Прегърнаха се яростно, целунаха се и заплакаха.
ЕПИЛОГ
Лъки влезе в къщата през предната врата.
— Ей! Има ли някой вкъщи?
Никой не му отговори. Майка му явно бе излязла. Сейдж учеше в университета в Остин и си идваше само за празниците и през ваканциите. Но червената кола на Девън бе на алеята, което означаваше, че поне тя трябваше да си е у дома.
След това чу познатото почукване на клавиатурата на компютъра й. Усмихнат, той тръгна по посока на звука към задния край на къщата. Стаята, която Лори използваше, за да шие, сега бе превърната в кабинет за Девън. Реорганизацията бе извършена по времето, когато двамата с Лъки бяха на сватбено пътешествие. Лори ги бе изненадала приятно при завръщането им.
— Не мога вече да шия много заради артрита — бе казала на Девън, когато тя се бе опитала да възрази, — Няма смисъл да държим стаята неизползвана.
През изминалите няколко месеца Девън я бе превърнала в свое убежище, напълнила я бе със списания и книги — художествена литература и публицистика, които използваше в работата си или пък четеше просто за удоволствие. Сейдж бе допринесла за обзавеждането с един календар за стената, на който бе сниман някакъв полугол тип. Когато Лъки ги бе заплашил, че ще смъкне от стената този извратен боклук, Девън се бе впуснала в една дълга тирада относно двойния стандарт, а Сейдж му бе обещала, че ще му отреже ръката, ако само се опита.