Алигаторите
Беше приказно утро. Вярно, че слънчевите лъчи бяха доста горещи, но портокаловата горичка, простираща се до коларския път, предполагаше освежителна сянка, а чудният аромат на цветовете й изпълваше въздуха. Редом с тях сред тъмнозелената лъскава шума грееха зрелите плодове и просто подканяха да си хапнеш. Джек си откъсна половин дузина портокали, излегна се под едно от дърветата и с огромно удоволствие започна да изсмуква сока им. Наистина, на север, в градовете на Охайо, той бе изял вече стотици такива плодове, но му се струваше, че нито един от тях не е бил толкова вкусен като тези, които сам набра от великолепните дървета наоколо. Но скоро това занимание му втръсна и той закопня да се запознае с горите на тази местност.
За истинския ловец нищо друго няма такова вълшебно очарование, както навлизането за пръв път в някоя непозната гора, където може да се очакват срещи с някакъв нов дивеч. Вярно, по на север по реката Джек беше чул, че на юг елените били твърде малко и не си заслужавало труда да ходиш на лов за тях сред блатата. Но затова пък там имало достатъчно алигатори, а и някои други животни и той щеше да се радва, ако ги видеше. Във всеки случай искаше му се да поразгледа блатото отблизо. Време имаше достатъчно.
С малкото кученце до себе си той бавно закрачи по тесен коларски път, обточен от двете страни с дървени огради, който водеше към блатото. Мисис Поулридж имаше пълно право: Джек действително идваше за пръв път в „Южна Америка“ и всъщност тук всичко бе за него един нов свят. Вярно, че още далеч по-нагоре по реката беше виждал чудноватите дълги гирлянди от мъх, провиснали от дърветата, така наречената „испанска брада“, а също и странно оформените стройни кипариси. Обаче обширните полета с памук без нито едно сенчесто дърво, където тук-там работеха малки групи негри, със своята необятност бяха за него нови, а огромните ниви, разчистени от всякакви коренища и великолепно обработени, привлякоха силно вниманието му.
— Всеки знае така — промърмори той на себе си, оглеждайки се наляво и надясно, — ако и ние накараме няколкостотин чернокожи нещастници да ни работят така, без да им плащаме дори и цент, също можем да имаме подобни царевични ниви. Но много ми се иска да видя как би изглеждала тази земя, ако се наложеше белите мързеливци сами да я обработват. Нека бъда проклет, ако повярвам, че биха отнесли на пазара дори и една-единствена бала памук! А каква почва имат само тук — прекрасна земя, през която плугът минава като през масло… а при това я торят с пот и кръв… как няма да ражда! Но не мога да си представя, че човек би се радвал да гледа как такива ниви покълват и узряват. Поне аз не бих желал да си цапам ръцете по такъв начин.
Слънцето жарко печеше над пътеката, по която нямаше ни едно дърво, и младежът закрачи по-бързо, за да достигне по-скоро спасителната сянка на гората. Но макар че на око разстоянието му се струваше малко, целта му се оказа съвсем не толкова наблизо, така че измина повече от половин час, докато достигна края на оградата.
Пред него се намираше само още някаква не особено широка равна поляна с пръснати по нея ниски храсти. Вдясно тя граничеше с водната площ на блатото, а в дъното й се издигаше мрачната гъста гора.
Той бързо се отправи към най-близкия край на гората, чиито първи дървета се издигаха досами водата, за да си отпочине и поразхлади. Под палещите лъчи на слънцето и цевта на карабината му се бе нажежила толкова, че едва можеше да я пипне с ръка.
Дакелът също изглеждаше страшно изморен и измъчен от жажда. Това малко кученце с къси крачета бе привикнало на по-спокоен живот в лодката и може би вече съжаляваше, че бе предприело с дългокракия си приятел тази ужасно дълга разходка.
Джек се изтегна под короната на огромен кипарис, а съвсем близо до него дакелът започна да си прави баня, която, изглежда, му доставяше извънредно голямо удоволствие. Същевременно обаче той непрекъснато душеше въздуха, носен от ветреца откъм блатото, и след като отново стъпи на сушата, продължи да тича нагоре-надолу по брега, душейки по посока на водата, откъдето несъмнено до него долиташе миризмата на някакъв дивеч. Кучето беше превъзходно обучено за лов и поведението му сигурно имаше своето основание. Джек внимателно погледна натам, опитвайки се да забележи някакво живо същество, но нищо не се виждаше, нямаше дори и алигатори, за които казват, че ги имало много из такива блата. Само на около двеста-триста крачки, на няколко места въз водата, той забеляза високи конусоподобни предмети, почти розово-червени на цвят, за които не знаеше какво да мисли. Дали не бяха листа на някакво водно растение, изправили се нагоре тъй чудновато широки? Отново се огледа за алигатори, но не забеляза нито един-единствен и ето че в този миг откъм водата внезапно се разнесе силен плясък. Джек бързо се извърна, а дакелът, отправил поглед тъкмо към онова място, залая силно. Почти в същия момент младият лодкар скочи на крака, понеже като с магическа пръчка цялото блато загъмжа от алигатори. Розово-червените конуси, които той смяташе за листа, шумно пляснаха върху водата, а стотиците тъмни тесни ивици, подобни на стърчаща земна маса или пък прогнили, обгорени пънове, изведнъж се оживиха, раздвижиха и безшумно, но бързо започнаха да се плъзгат към него.