Тя беше много младо момиче, красиво като картина, имаше най-много седемнайсет години. Косите й бяха буйни и тъмни, очите й сини, цветът на лицето й почти мраморно бяло. Макар че облеклото й бе съвсем обикновено, цялата й фигурка изглеждаше извънредно нежна и изящна. Тя само леко потрепери, когато ръката на младежа я обгърна и подкрепи.
— Не се страхувайте повече, мис! — възкликна Джек и цялото му добродушно и честно лице силно поруменя. — Мисля, че му беше достатъчно на звяра и апетитът му сигурно е намалял. Вижте само кървавите ивици по водата. Вие несъмнено не бяхте забелязали, че чудовището лежи тъй близо пред вас. Тези проклети твари наистина страшно приличат на стари дънери!
— Бла… благодаря ви — прошепна момичето, а лицето и вратът й, побелели като тебешир, потъмняха от бързото нахлуване на кръвта, — наистина не бях видяла… но, боже милостиви, моят Джоли, моят нещастен Джоли, свършено е с него. Ох, горката аз, какво ли ме чака сега!
— Вярно, че сатаната изхвърли зад борда малкото нещастно създание — каза лодкарят малко смутено — видя му се странно, че младата жена може тъй да се вайка за загубата на някакво си куче, когато тя самата едва се бе изплъзнала от смъртта, — но това не може да се промени и аз благодаря на бога, че все пак всичко приключи така. Изплашихте се много, нали?
— Оо, боже мой, ами да, иначе нямаше да изпусна кучето — въздъхна момичето и полекичка се освободи от ръката на младия човек, който все още я подкрепяше. — А дали… дали все пак не е възможно да се спаси нещастното животинче?
— Да се спаси? Едва ли — каза Джек, комуто не допадна особено изключителната й загриженост за мъртвото куче. — Ако онзи с карирания гръб не е успял да го нагълта като последна хапка, то сигурно не му е останала здрава кост по тялото и сега лежи нейде на дъното като закуска за някой от роднините на алигатора.
За кратко време младата непозната закри лицето си с ръце, а когато отново изправи глава, Джек видя, че по бузите й се стичат бистри сълзи.
— Боже господи — възкликна добродушно младежът, — изобщо не помислих, че ще вземете толкова присърце загубата на малкото животинче! Ако дакелът беше мой, с удоволствие щях да ви го подаря само за да видя отново радостна усмивка на лицето ви. Обаче е собственост на шефа, а той не би го дал дори и за куп пари.
— Свършено е… свършено е! — простена тихичко младата непозната, сведе глава и се накани бавно да продължи по насипа, минавайки покрай Джек.
— Ще ми разрешите ли да ви придружа? — попита той. — Наоколо плуват все още много от онези зверове и не знам…
— Благодаря ви — каза момичето, като направи отрицателно движение, — сърдечно ви благодаря. Също и… също и за добрината, която ми оказахте, но трябва сама да си вървя. Наистина не бива — добави тя бързо и умолително, щом Джек направи едно движение, сякаш се канеше да повтори молбата си. — Сбогом! — И с бързи стъпки тя се затича по тясната дига, като да се боеше, че въпреки всичко непознатият ще я последва, пробягна през малката равна поляна и скоро изчезна от погледа на Джек зад пръснатите тук-там храсти.
Лодкарят не свали очи от стройната фигура, докато все още можеше да забележи светлата рокля през храсталаците. Но после поклати глава, удари в земята с приклада на дългата си карабина и промърмори: „Странно същество! Вайка се за малкото кротко псе, сякаш във водата е паднало детето й, а, изглежда, не обърна чак толкова внимание на опасността, дето грозеше самата нея. Или тук навсякъде могат да ти се изпречат тези неприятни алигатори и непрекъснато нападат хората, или… кучетата са дяволски скъпи. Е, както и да е, нямам нищо против… момичето беше хубаво като картина. През целия си живот не съм виждал толкова дълбоки тъмносини очи, а е стройна като ей тези кипариси. Но коя ли е тя? Дъщеря на плантатора? Но дали тогава би скитала из блатата сама и пешком? И при това не беше облечена много изискано. А тукашните госпожици се контят тъй, че на някой обикновен човечец може косите да му се изправят. Хмм, възможно е да е нещо като компаньонка от Ню Орлиънс, малко тъй предъвкваше английския, сякаш не го ползва всеки ден, вървеше й трудничко… е, какво ли съм се размислил, а сега… ами да, ето че заради туй дяволско създание направо забравих да заредя отново карабината си… хмм, хмм, хмм… ама въпреки всичко беше най-хубавото момиче, което съм виждал през целия си живот и дори Бетси на Росли от Грийнтаун не би могла да се мери с нея.“