След изстрела алигаторът все още остана неподвижен, обаче Джек успя да различи дупката от куршума си точно на желаното място, откъдето заблика светла кръв. Изведнъж раненото животно отпусна левия си крак, сведе глава встрани и тежко падна във водата.
Дакелът отново трябваше да се мъчи да запази равновесие и има съмнителното удоволствие почти веднага след това да види как по дънера започна да се катери друг алигатор, който съвсем малко или пък никак не се бе стреснал от изстрела. Но Джек с трескава бързина зареди отново карабината си и преди новият враг да успее да се докопа до нещастното кученце, сигурното оръжие пак изгърмя и обезвреди алигатора.
За останалите този шум в такава непосредствена близост бе вече малко множко. Те изоставиха своите мъртъвци на бойното поле и се оттеглиха на по-голямо разстояние, но останаха все още в обсега на карабината.
В този момент дакелът би имал прекрасната възможност да слезе от опасния дънер и да избяга при господаря си, обаче той все още нямаше пълно доверие в настъпилия мир. Макар и смъртно ранени, алигаторите още се гърчеха наблизо във водата и я багреха с кръвта си. Джек няколко пъти се опита да го подмами, но кучето не отиде при него. Тогава младежът извика през смях:
— Ами да, отначало горе отвисоко отвори такава уста и вдигна такъв шум, сякаш искаше да ги излапаш всичките, а сега изведнъж сякаш онемя. Пху, засрами се! Но, струва ми се, трябва най-напред да прогоним останалите приятелчета малко по-навътре в блатото, а после ще видя дали сам не мога да те сваля оттам, момчето ми.
С тези думи той отново зареди пушката си и изстреля още няколко куршума по главите на животните, които сега едва се подаваха над повърхността. Но водата го заслепяваше, той не можеше да се прицели както трябва и всичките му куршуми минаха над целта. Въпреки това той постигна каквото искаше, защото алигаторите започнаха да се оттеглят все по-надалеч и по-надалеч и Джек се накани вече сам да напусне не съвсем безопасното си място. Ако кучето ги подмамеше още веднъж, можеше съвсем лесно да им хрумне да нападнат и него самия, а дърветата бяха твърде гладки и дебели, за да успее да се изкатери по тях. След като отново зареди пушката си, той я нарами и най-напред се опита да накара дакела да слезе от дънера. Този път той не чака да го молят дълго и щом младежът се приближи до ствола, нещастното изплашено животинче допълзя до него, скимтейки. Доброволно и търпеливо му разреши да го вземе на ръце.
— Аха! — засмя се Джек. — Значи забелязахме нещо, а? Е, момчето ми, струва ми се, че в бъдеще ще си траеш, когато не се намираш сред себеподобните си. А сега ние двамата ще се потрудим да се измъкнем от това проклето блато, за което ще си взема само ей онзи спомен.
С тези думи той взе дакела на лявата си ръка, с която държеше карабината, обви едно късо въже около най-близкия от убитите алигатори и наполовина подпомаган от водата, затегли след себе си тежкото тяло. Но по насрещния насип се поизмъчи доста, докато успее да завлече едрия звяр под сянката на най-близките дървета.
Наказанието
Джек беше чувал още на борда, че алигаторите можело да се ядат. Старият Поулридж го бе уверявал, че на света няма по-голям деликатес. Но докато гледаше пред себе си едрия звяр, издаващ силна мускусна миризма, апетитът му се изпари и той реши да вземе на борда само едно парче кожа от гърба, която щеше да му послужи да си покрие седлото. По изчистената кожа, от която, разбира се, трябва да се изкъртят роговите плочки, остават като белези техните шарки, така че седлата изглеждат много красиви. Преди да се залови с тази работа, той съблече, изцеди дрехите си и ги простря да съхнат на слънце. Щом свърши, ги облече, сви парчето кожа на руло, с помощта на късо въженце го завърза и го преметна през врата си, нарами карабината и заедно с дакела пое по обратния, път.
Отначало, изглежда, се поколеба накъде да се отправи, но желанието да срещне отново, макар и случайно, младото момиче и възможността да научи коя е тя в крайна сметка го накараха да тръгне в посоката, избрана от нея. Така и стори, но натам не успя да различи някакъв проправен и отъпкан път и продължавайки покрай оградата, скоро достигна тясна блатиста ивица, през която момичето не би могло да премине. А и в меката земя наоколо никъде не се забелязваха следи от стъпките й.
— По дяволите, сигурно се е прехвърлила през оградата — промърмори той тихо на себе си и поклати глава, поглеждайки към доста високата дървена преграда, опасала обширните поля с памук. Това можеше скоро да се изясни, а Джек бе достатъчно добър ловец, за да проследи една диря. И така, той отново се върна до мястото, където тя бе тръгнала от насипа косо през поляната, и скоро откри там в тревата малките грациозни отпечатъци. И наистина, следвайки ги бавно и предпазливо, достигна до оградата, а отвъд в меката почва на нивата следите на момичето личаха съвсем ясно.