— Бре да се не види — засмя се тихо Джек, — щом младите дами в Луизиана са такива превъзходни пешеходци, много ми се иска да ги видя и на седлото… Ха! — възкликна той внезапно и се спря. — В крайна сметка тя сигурно е била някоя от ездачките от вчера вечерта! Но наистина ми се ще да разбера какво ли е търсила сама тук, из блатото. Е, поне това трябва да изясня и ако продължа по малките изящни стъпки, може би ще я открия някъде отсреща.
С дакела на ръце той бързо се прехвърли отвъд оградата и без мъка закрачи по ясно различимите следи, докато те пресякоха някакъв път, минаващ напреко през нивята. Тук той трябваше отново да прехвърля оградата, после видя, че един друг път щеше да го изведе право при плантацията, чиито крайни постройки достигна след около четвърт час.
Най-напред му се изпречи голяма машина, с която почистваха памука от семената. Наоколо стърчаха огромни купища от семена, които свидетелствуваха за богата реколта. После се появиха няколко ниски колиби, пръснати в доста голям безпорядък наоколо, чието предназначение не му беше известно, и най-сетне, след като мина покрай няколко обора, с пет-шест негърски колиби край тях, той се добра до самото негърско село от съвършено еднаквите номерирани къщици, които се редяха една до друга по равномерно прокараните улици. Малките чисти белосани жилища изглеждаха уютни и спретнати, а освен това няколкото градинки, отделени една от друга, показваха, че тук негрите имаха право да поработват и за самите себе си. Пред доста от къщиците седяха стари или болни мъже и жени, а около тях на слънцето играеха дребни голи дечица, гонеха се и надаваха тържествуващи викове.
— Хмм — промърмори тихо Джек, който обичаше да разговаря сам със себе си, — всъщност тук не изглежда съвсем лошо и… макар че не ми се ще да съм на тяхно място… съм си представял негърските села къде-къде по-зле.
— Добър ден, старче! — кимна той дружелюбно на един от старите хора със снежнобяла коса, седнал не в сянката на къщата, а под палещите лъчи на слънцето, който, вероятно, имаше задачата да наглежда един шумен орляк от дребни дечица. — Как си? Ама топло място си си избрал!
Старецът го погледна малко учудено, обаче не отвърна нито дума, само направи смирен поклон с горната част на тялото си и отново се загледа безмълвно пред себе си, докато малчуганите, изплашени от внезапната поява на непознатия бял човек, се разпръснаха наоколо и се изпокриха в различни къщи.
— Е-хей — засмя се лодкарят, гледайки смаяно подир малчуганите, — нямаше да ви изям. Само как си плюха обесниците на петите! А стария го мързи да си отвори устата, седи и се пържи на слънцето, сякаш иска да стопи и последния грам мазнинка от мършавото си тяло.
Той се спря още няколко пъти тук-там, където забеляза такива отделни групи хора. Но навсякъде появяването му имаше все същият резултат. Най-сетне той се отказа да ги заприказва и без да се интересува повече от орляците дребни черни фигури, бавно закрачи измежду тях. Приближи се към господарския дом, който все повече привличаше вниманието му. Неволно очите му отново затърсиха стройната фигура на младото момиче, облечено в бяла рокля, надявайки се да го зърне на верандата. Беше твърдо решен да не напуска това място, без да я види още веднъж. Все някога тя трябваше да се мерне наоколо!
В близост до къщата неколцина негри пробягаха покрай него припряно и боязливо, но той не им обърна особено внимание. Видя, че други се бяха събрали на едно място зад някаква ограда, която, изглежда, заграждаше градината на плантатора, и там несъмнено ставаше нещо необикновено, понеже той долови няколко ядосани гласа и умолителните вопли на някаква жена. Джек не познаваше нравите на Юга. Не знаеше, че плантаторите не обичат непознати да се скитат из оградените им имения и че дори е строго забранено да се общува с негрите. В Севера всеки може да отиде, където си поиска. Ето защо и Джек се отправи бавно натам, откъдето се чуваха силните гласове, без много-много да го е грижа дали това ще се хареса някому или не.
Вече бе наближил до самата главна сграда на плантацията, до господарския дом, който със своята открита веранда изглеждаше безкрайно прелестен сред тъмнозеления листак на портокаловите дръвчета. Бързият и изпитателен поглед на Джек тутакси разпозна горе на верандата две женски фигури в светли дрехи. Едната бе на съвсем младо, цъфтящо момиче на не повече от шестнайсет години, а другата, очевидно нейна сестра, може би с около шест години по-голяма от нея… обаче младото момиче от блатото не беше сред тях. Той не можа да я открие и на нито един от прозорците.