Поулридж, собственикът на лодката, беше загорял от слънцето човек със сурови черти на лицето и малки стоманеносиви, но не и неприветливи очи. Янки по рождение, той се бе скитал почти петдесет години из различните щати и най-сетне се бе установил временно в Охайо, вярвайки, че е намерил страната, където би могъл да остане завинаги — поне както хората от неговия сой разбират смисъла на тази дума, а колко различен е американският характер от немския в това отношение! Засели ли се веднъж нейде немецът, направи ли си къща, разоре ли земята, той решава да остане там за цял живот. Тори и копае, урежда живота си все по-добре с всяка изминала година, строи хамбари и обори и най-сетне тъй обиква мястото си, че не иска и да чуе за някакво преселване. Американецът пък купува винаги само за да продаде. Той търгува с всичко. Предлага за продан коня и кучето си, карабината и палтото си. Даже сваля на часа и ризата от гърба си, стига някой да му предложи приемлива цена. Не му е позната и привързаността към земята, независимо дали живее на нея от една или десет години. За него тя е стока като всичко друго и ако днес някой му предложи добра цена, още утре ще си събере останалата покъщнина и просто ще потърси някое друго място.
По този начин и старият Поулридж се бе скитал доста из щатите. Отначало с вързоп на гърба, продавайки стоката си като амбулантен търговец, после, когато поспечели малко пари, с количка, която теглеше сам, а накрая с каруца с два коня, но винаги мислейки за собствената си изгода. Още на двайсет и четири години натрупа цяло състояние, обаче на следващата година трябваше отново да започне с амбулантна търговия, защото бе рискувал твърде много в една-единствена спекулативна сделка и наведнаж изгуби всичко — но какво от това! Просто започна отначало, отново спечели пари, пак ги загуби и започна за трети път, за да заложи пак всичко на една тромава лодка, предоставена на коварната река. Завършеше ли плаването щастливо, в такъв случай щеше да удвои състоянието си, а може би щеше и да го утрои. А завършеше ли нещастно, е, Америка бе голяма и за една предприемчива глава съществуваха хиляди възможности и пътища по всички посоки на света!
Безброй много такива люде живеят отвъд океана в онази загадъчна страна, станала предмет на копнежите и надеждите на хиляди в нашата родина. Всички те са жилави натури, които навярно могат да бъдат прегънати, но не и пречупени и са също като хикорията на техните гори — навеждат се под силната буря и я оставят да мине над главите им, за да се изправят в следващия миг пак тъй непоклатими и сигурни както преди.
Старият Поулридж познаваше добре околността, в която бе докарал сега лодката си. Колко често бе идвал тук и бе търгувал с всичко, което можеше да се купи и продаде — от негри, та чак до плодове и яйца. Плантациите му бяха познати с малки изключения и макар да не влизаше в допир със самите плантатори, той се разбираше добре с надзирателите и с… негрите. Много добре знаеше на каква опасност се излага, но именно защото го знаеше, не се боеше от нея и гледаше на тукашната законна и незаконна търговия с такова спокойствие, сякаш ставаше въпрос да продаде у дома във фермата си един товар царевица на съседа.
Вярно, че от дълги години не бе посещавал плантацията, към която в този момент бавно се приближаваше лодката му, обаче опитният му поглед избра най-подходящото място за спиране на брега още когато се намираха посред реката и макар че то не изглеждаше на хората му кой знае колко удобно, все пак той самият много добре знаеше какво върши и… какво иска.
Бил, един истински речен лодкар, който плаваше по Мисисипи вече цели петнайсет години, макар всеки път да се кълнеше, че пътувал за последен път, не можеше да се откаже от този начин на живот и сам притежаваше превъзходен поглед за откриване на безопасни места за акостиране, от известно време само клатеше глава, понеже според него техният „старец“ насочвал лодката твърде прибързано към брега. По-надолу имало безспорно по-подходящо място за спиране. Обаче той не пожела да се обади чак докато кормилото, направлявано от ръката на „капитана“, не извъртя носа на лодката почти срещу течението и не ги изложи на опасността да бъдат отнесени към няколко дънера, стърчащи от водата малко по-надолу.
— По дяволите, капитане! — извика той в този момент. — Я по-добре отклони малко лодката и заобиколи по-отдалеч онези проклети дънери! Мътните го взели, ей там в насрещното течение ще се чувствуваме по-добре, отколкото тук, под високия терасовиден бряг!