Старият Соломон също се намираше сред тълпата, обаче внимаваше много да не размени с търговеца нито дума, която да засяга сегашните покупки. Всичко се наблюдаваше от един помощник на надзирателя и за нищо на света не биваше да се събужда подозрението му. Ето защо Соломон си купи парче тютюн за дъвкане, малко джобно ножче и бавно се върна на брега.
Един от младежите също си бе купил ножче, но то имаше и тирбушон. Горе на палубата приятелите му започнаха да го разглеждат. Помощник-надзирателят, дебел мулат с такива зъби, на които би могла да завиди всяка акула, стоеше недалеч от тях и забеляза ножчето.
— Я ми покажи ножчето си, момчето ми — каза той и се приближи до групата.
— Ето го, масса — отвърна купувачът и му го подаде. Не им бе забранено да носят джобни ножчета.
— Хмм, много е хубаво! Но защо ти е този тирбушон на него, за какво ти е нужен, гълъбчето ми?
— Да ми е нужен! — засмя се малко смутено младежът. — О, изобщо не ми трябва… просто си беше на него и не мога да го махна.
— Тъй ли? Не можеш да го махнеш? Е, може би аз ще успея — каза помощник-надзирателят, отвори тирбушона, опря го на палубата, настъпи го с крак тъй, че той се счупи, и после върна ножчето на смаяния негър.
— Така, гълъбче — каза той, — направих ти го малко по-удобно. Няма вече толкова да ти тежи.
Останалите гръмко се разсмяха, а нещастникът, позасрамен, тикна обезобразеното ножче в джоба си.
— А сега стига толкова! — извика надзирателят, като обърна поглед към огромен сребърен джобен часовник с такава верига, с която човек би могъл да задържи и алигатор. — Времето изтече! Хайде на брега, ей вие долу — на брега! Заудря ли камбаната отсреща и спипам ли тогава някой от вас все още на борда, да му мисли. Чухте ли?
— Да, масса, да — закрещяха негрите и с пъргави крачки забързаха да изпълнят заповедта му. Знаеха, че негодникът не се шегува, направо започваше да го сърби ръката, ако дълго време бе носил тежкия си бич, без да го употреби. Така сделките бяха набързо прекратени и мисис Поулридж положи немалко усилия да попречи на неколцина от най-големите забраванковци да напуснат лодката, без да платят. Един нещастник се забави по-дълго от останалите, понеже си беше купил червена копринена кърпа за врата, но не си получи веднага рестото от Стария. Той стоеше пред него разтреперан и нерешителен, с протегната ръка. Обаче Джонатан Поулридж, ядосан преди това от продължителния и шумен пазарлък на момъка, бе намислил да му даде малък урок и продължи да търси дребни пари дотогава, докато камбаната наистина отново заби за работа.
— О, голи, голи! — завика нещастникът и в мъчително нетърпение заподскача от крак на крак. — На нещастен негър се случи лошо, лошо се случи. О, масса Поулридж, бързо, масса Поулридж, бързо!
— Ха, ти изведнъж нещо много се разбърза — каза търговецът невъзмутимо. — А преди малко беше най-устат от всички. На, вземи си парите, Снежанке, а сега върви на брега и… добър път!
— О, голи, голи! — завика негърът, с един скок се намери на палубата и се затича, не, прелетя покрай застаналия до дъската, водеща към брега, помощник-надзирател. Последният обаче бе надушил вече добре жертвата си и щом нещастникът профуча покрай него, той с всичка сила го шибна през хълбоците. Удареният негър се хвана с две ръце за пострадалите части, но изобщо не се огледа, а под гръмкия смях на другарите си продължи да бяга към плантацията. Този ден помощник-надзирателят беше в добро настроение и ударът, макар да остави след себе си дебела подутина, представляваше по-скоро нещо като приятелска шега — в противен случай негодникът едва ли би оставил негъра да се отърве само с него.
Междувременно на сушата всичко пак утихна. Негрите използваха краткото време, оставащо им до втората камбана, за да похапнат набързо, а белите не обичаха да излизат на открито под лъчите на обедното слънце. В това време мистър Поулридж се зае да подреди долу в лодката си разхвърляните в безпорядък предмети, а Джек продължаваше да лежи на старото си място, без да обръща внимание дори на палещите слънчеви лъчи, които го горяха.