Отдолу по пътя край насипа бавно се приближи самотен ездач. Щом достигна портокаловата горичка, той спря коня си, слезе на земята, закачи юздите на един клон, стърчащ пред оградата, и след като прехвърли насипа, се качи на лодката. Когато Джек долови трополящите по дъските стъпки, само извърна глава, но щом разпозна мистър Хуф, надзирателя, веднага скочи на крака, сякаш змия го ухапа.
— Тук ли е капитанът? — попита надзирателят, без да обръща внимание на смайването на лодкаря. Джек обаче не му отговори, само пламналият му поглед, изпълнен с дълбока омраза, се втренчи безмълвно в него. Мъчителят на негри се почувствува неудобно и каза усмихнат:
— Ха, нашият стар познат от сушата! Драги приятелю, изглежда, идваш тук за пръв път и не познаваш добре нашите нрави и закони. Ако искаш да приемеш съвет от човек, който ти мисли доброто, тогава не се меси повторно в подобни разправии с негрите. В такива случаи чужденецът може да има само неприятности, а ти не разбираш, не си и в състояние да разбереш как човек би трябвало да се отнася към тукашната негърска паплач, та да не ни се качи на главите и да застраши безопасността на всички ни.
— Ти наистина ли имаш безсрамието — каза Джек, който все още не можеше да се съвземе от смайването си — да гледаш право в очите един почтен бял човек и да му говориш за нрави и закони?
— Безсрамие ли? Драги приятелю, не позволявам…
— Приятел? Дяволът ти е приятел на тебе! — изкрещя му Джек, у когото надделя гневът. — Ако някога са ме сърбели пестниците да просна на земята някой долен и презрян мерзавец, то е точно в този миг.
— Ще те посъветвам да обуздаеш малко дързостта си — каза надзирателят, който пребледня като мъртвец, но въпреки това запази пълно спокойствие. Само дясната му ръка, където висеше бичът, се пъхна бавно под жилетката, несъмнено за да хване дръжката на скрития там пистолет. Негодникът нямаше никакво намерение да се впуска в ръкопашна схватка с якия лодкар.
— Вероятно защото носиш в джоба си някакво пищовче, а? — отвърна му с презрителна усмивка Джек, разбрал добре какво означава това движение. — Мислиш ли, че тази играчка ще ме изплаши? Но понеже тъй бързо раздаваш съвети, не искам да ти откажа и моя, а той гласи: дръж се на разстояние от мене, защото, кълна се във вечния бог, иначе не отговарям за себе си и преди да напусна тази местност, ще си изцапам ръцете с гадната ти и подла кръв.
— Е-хей! — подвикна Поулридж, който в този момент подаде глава от каютата си, а след като се изправи, показа и половината от дългото си тяло над палубата. — Какво става, кой е умрял?
— Сър, вие сте ми свидетел — извика надзирателят, който едва сдържаше гнева си, укротяван досега само от страха пред неговия противник, — свидетел сте ми, че един от вашите хора се отнася към мен по най-позорен начин. Служебното ми положение не ми разрешава да му отвърна другояче, затуй нека съдът реши дали един жител на Луизиана може да понесе такъв позор от някакъв си аболиционист, и то тук, в нашия собствен щат.
— Джек, ти какво, да не си полудял? — възкликна учуденият Поулридж.
— Съдът ли? — извика лодкарят с язвителен смях, без да обръща никакво внимание на намесата на собственика.
— И ти, негоднико, се осмеляваш да ме заплашваш със съд? Крадлив мерзавец, който обира господаря си на едро… пълзиш и махаш опашка пред онези горе, а после изливаш над нещастните чернокожи зверската си ярост! Махай се, подлецо, но после ще претърсим и твоя блокхаус и ще видим дали са официално записани всички бали памук, които си скрил там. А ако сега не напуснеш незабавно тази палуба, давам ти клетва, че повече не отговарям за себе си!
Със свити юмруци и искрящи очи той пристъпи няколко крачки към отстъпващия назад човек. Но в този момент Поулридж сметна, че е крайно време да се намеси, понеже никак не беше заинтересован от това, властите да обърнат специално внимание на лодката му или пък да се започнат неприятни разправии с хората от плантацията.
— Джек — извика той заплашително, — остави човека на мира!… По дяволите, иска ми се да разбера какво му е станало на този обесник… Не можеш ли да кротуваш?
Но и надзирателят от своя страна се помъчи да се отдалечи от разлютения младеж колкото можеше по-бързо. Никак не му беше приятно, че той бе научил за сделката му със собственика на лодката и това го безпокоеше повече от всичко останало. Използвайки момента, когато Поулридж застана между него и връхлитащия лодкар, той побърза да напусне плавателния съд и се спря чак на насипа, оттам сякаш искаше да подвикне нещо. Но и от това се отказа, доближи се до своя кон, метна се на седлото и в следващия миг вече галопираше надолу по пътя към плантацията.