— Внимавай, Джек, внимавай! — извика му предупредително Стария откъм кормилото и го изтръгна от сладките му мечти. — Човече, съвсем забрави греблото. Едва когато отминем ей онзи нос, ще можете да си отпочинете на воля.
Джек здравата се изплаши и отново натисна греблото с всички сили така, че еластичното дърво се огъна под напора му. Стария обаче не гледаше вече към него, погледът му се взираше в някакъв светъл предмет, отделил се от тъмния бряг.
— Някакво кану или лодка се приближава към нас — каза Бил, показвайки на Стария с греблото напред, — ей там зад самия нос, капитане.
— Забелязах го вече, Бил — отвърна Поулридж. — Само ми се ще да знам какви ли са им намеренията. Да не би да идват насам?
В този момент откъм брега право към тях бързо се отправи малко тясно кану и Бил каза полугласно:
— Да бъда проклет, ако вътре не седи някаква самотна женска!
Вниманието на останалите също бе привлечено от малката лодка, но те не биваше да спират да гребат, понеже се намираха близо до носа… още един хвърлей и щяха да го отминат. Междувременно кануто им бе пресякло пътя пред самия нос на лодката, но напразно се оглеждаха от другата страна да го зърнат. То не се появи там, а Стария не биваше да напуска кормилото, обърнато надясно, за да види какво е станало с кануто.
Ето че в следващия миг щастливо минаха покрай носа, като между него и десния им борд не останаха повече от петдесетина крачки. Там бе спрял някакъв ездач — на фона на по-светлото небе те можаха ясно да различат върху високия насип фигурите на коня и човека. Той им помаха с ръка и нещо извика, но не разбраха думите му.
— Какво каза тоя? — попита Бил и едва сега за пръв път остави греблото, като се извърна към Стария и избърса потта от челото и врата си.
— Не зная — изръмжа Поулридж, поклащайки глава, — пък и няма значение. Ако е искал да ни каже нещо, могъл е да го стори по-рано, докато все още бяхме на брега. Сега е твърде късно, след четвърт час ще сме по-близо до отвъдния бряг на реката, а това ще рече в щата Мисисипи. Ей там насреща е Мисисипи, нали, Бил?
— Разбира се — каза лодкарят, — и то поне още на трийсет-четирийсет мили далеч оттук. Но, по дяволите, какво стана с онова кану?
Стария почти бе забравил кануто, но в момента изви кормилото на другата страна, приближи се повече към лявата страна на лодката си и надзърна през борда.
— Мътните го взели! — промърмори той. — Ей го къде е — успоредно до самата лодка под първото гребло. Какъв ли вятър го носи насам и кой ли седи в него?
Той действително имаше право. Кануто бе спряло съвсем близо до тежката лодка, а в него се бе свила някаква светла фигура и не помръдваше, само се държеше здраво с ръка за извивката на носа на лодката.
— Хмм — обади се Бил, който също погледна натам, — в крайна сметка… е някой човек, който иска да се прехвърли на другия бряг или пък да се спусне надолу по реката и смята тъй да пътува по-удобно. Но да ме обесят, ако не прилича на жена.
Останалите също се приближиха до борда на лодката и Джек, застанал точно над кануто, се сепна като ударен от гръм. Фигурата в малката лодка действително беше женска, но по светлия й гръб, обърнат към него, имаше тъмни петна… боже мой! Ако онова момиче… Почти изгубил контрол над себе си, той скочи на носа на тежката лодка, откъдето можеше да достигне с ръка предната част на кануто, улови намиращото се в него късо въже и го завърза здраво за борда. Сега, когато нямаше вече опасност кануто да се отдалечи, той попита на висок глас:
— Кой е вътре? Искате ли да се качите при нас на борда?
Ето че момичето вдигна нагоре бледото си лице, осветено от лунните лъчи, и с умолителен, разтреперан глас прошепна: