— О, не ме издавайте. Избавете ме, избавете ме в името на Спасителя!
— Какво става тук? — каза в този миг Стария, който, оставил кормилото в ръцете на Бил, се бе приближил. Мисис Поулридж също бе чула жалния глас на момичето и се появи с тикнато назад боне и готварска лъжица в ръката, за да види с кого разговаряха.
— Господи! — промълви младежът, без да може да откъсне очи от бледото лице, вдигнато към него.
— Едно бяло момиче — възкликна смаяно мисис Поулридж, — и то съвсем само в кануто, в тази тъмна доба… Но, Джек, помогни й да се качи на лодката! Седи си човекът, сякаш е изгубил способността си да се движи и не може да си каже името.
Джек погледна жената на капитана. Бяло момиче?… Та нима не беше бяла?… Нима и самият той не я бе взел за бяла?… А може би тъкмо тъй нещастницата можеше да бъде спасена. Удадеше ли й се да събуди съчувствието на възрастната жена, може би все още нещата можеха да се оправят. Той бързо подаде ръка на момичето, то се хвана треперещо за нея, после той повдигна бедното създание да се изправи в кануто, а след това й помогна да се прехвърли в голямата лодка.
— За бога, дете, я ми кажете какво ви е накарало посред нощ да се впуснете сама по реката? — попита достопочтената жена, като хвана непознатата под ръка и я поведе към вътрешното помещение. — Но, дете мое, та вие сте съвсем мокра от влажния нощен въздух — възкликна тя смаяно, изтривайки в престилката си ръката, с която бе уловила момичето — и можете да си навлечете някоя смъртоносна простуда… с тази нежна фигурка. Е да, ако някой от нас се скита нощем по водата, не е кой знае какво, но едно такова дете като вас! Ама и аз бърборя ли, бърборя, а вие стоите на открито и треперите с цялото си тяло. Моля, поседнете и почакайте, първо ще ви сваря чашка горещ чай. Действува чудесно и скоро ще ви сгрее.
Младото момиче стоеше пред достопочтената възрастна жена и трепереше. Чувствуваше, че тук я смятат за нещо, което всъщност не е, и тръпнеше пред онзи миг, когато нейният истински произход неизбежно щеше да бъде разкрит, ала не смееше да обели нито дума за него, не беше в състояние да го стори. От страх езикът й се бе слепил с небцето и тя се отпусна на подадения й стол почти в безсъзнание. Отначало старият Поулридж се бе наканил да си влезе в своята малка каюта, обаче и неговото любопитство се бе разбудило и първо искаше да чуе какъв е случаят с младото момиче. Но понеже видя, че жена му се зае с него, и то не как да е, той направи кръгом на самия вход и отново се изкачи горе, за да провери дали застаналият на кормилото Бил държи правилния курс.
Междувременно екипажът се бе събрал на палубата и хората разговаряха за загадъчното появяване на младото момиче. Всички бяха забелязали, че дойде с кануто откъм брега. Но какво за бога е могло да го принуди да предприема това пътуване? Дали беше избягало от родителите си? И изобщо откъде ли идваше? Когато зададоха на Стария тези въпроси, той само поклати глава, но добави, че жена му щяла да оправи всичко и че те все още трябвало да останат известно време край греблата си, в случай че още веднъж се окажат необходими. Джек, който единствен в случая можеше да даде някакви сведения, седеше тих и неподвижен, подпрял глава на двете си длани, точно над входа на каютата. Какво трябваше да стори? Дали да разкрие всичко на мисис Поулридж, или да предостави това разкритие на съдбата? Дали Стария щеше да остави нещастницата на борда, ако разбереше, че е робиня? А не беше ли го предупредила днес жената в никакъв случай да не се забърква в такива неща, които биха могли да имат най-неприятни последици… и би ли се изложила сега тя самата на подобна опасност само заради някакво си момиче с негърска кръв в жилите?
Той се заслуша в шумовете под себе си — всичко беше спокойно. Можеше да долови как жената местеше съдовете, как звънтяха чашките и чинийките, но не се издумваше нито дума. Тази тишина и несигурност му се струваха по-мъчителни и от най-ужасната действителност и най-сетне той скочи на крака, за да изложи пламналото си чело на студения нощен вятър. Изведнъж изплашено наостри слух. Над притихналата река ясно можеха да се доловят равномерните удари на гребла от някаква лодка, която ги следваше. Нима бяха преследвачи? Облада го смъртен страх, сякаш самият той бе извършил някакво престъпление, и веднага се втурна към задната част на плавателния съд, та оттам по-добре да наблюдава в каква посока се движи неизвестната лодка и по какъв курс ще продължи.
— Е, Джек — каза Бил, който все още се намираше до кормилото, — видя ли нашата гостенка? Коя е всъщност тя?
— Не знам — отвърна възбудено младият човек. — Накъде отиде лодката, която беше зад нас?