Обаче негрите, които действително се бяха появили горе на сушата, още в следващия миг изчезнаха зад насипа, издигнат по целия бряг на Мисисипи, а след десетина минути по хубавия широк крайбрежен път се зададе бавно на кон един бял и щом съзря спрялата лодка, слезе от седлото. Не измина много време и ето че се появи горе на насипа. Там се спря и мълчаливо заоглежда плавателния съд.
Беше надзирателят на плантацията, мъжага на около трийсет и четири, трийсет и пет години, но грозните, остро „издялани“ черти на лицето му и дълбоките бръчки го състаряваха почти с десетина години. Погледът на малките му безцветни очи бе блуждаещ и не се задържаше на едно място продължително време, а на всичко отгоре лявото от тях оправдаваше израза „тебе гледа, мене вижда“.
Той носеше обичайните дрехи за хора като него: широки панталони и лека връхна дреха от светъл кариран плат, само левият му ботуш беше с шпора, имаше жилетка и пъстра памучна риза, пристегната леко на врата със синя копринена кърпа. На главата си бе сложил широкопола сламена шапка без кордела, а от китката на десницата му висеше тежкият, така наречен „негърски камшик“, усукан от здрава говежда кожа. Дълга бронзова верижка за часовник, няколко големи пръстена по ръцете и неизбежната пура завършваха външността на този мъж, която в никакъв случай не представляваше препоръка за него, макар да не бе изключено да притежава и някои много добри качества.
Междувременно старият Поулридж бе довършил долу своя „брегови тоалет“, както се изразяваше той, а това ще рече, че бе облякъл чиста риза и бе обул чорапи и обувки, тъй като почти винаги мъжете ходеха боси на борда. Пъхнал ръце в джобовете, той се изкачи на палубата тъкмо когато надзирателят оглеждаше лодката му на дигата. Преструвайки се, че изцяло е зает със своя плавателен съд, той не обърна никакво внимание на човека на сушата, но въпреки всичко го бе забелязал още от мига, когато се появи на палубата.
Ето че се показа и един друг пътник на лодката, и то не кой да е, а самата мисис Поулридж, жената на капитана. С доста зачервено лице и леко тикнато назад боне тя хвърли поглед нагоре към брега. Но отдолу, където бе застанала, не можеше да се види от сушата нищо друго освен високия тревясал насип. Останала не особено доволна от гледката, тя се обърна, повдигна на по-високата част от палубата малък дакел, който скимтеше до нея и не можеше самичък да се покатери горе, и веднага след това незабавно изчезна във вътрешното помещение.
Стария дори не се обърна към нея. Той провери дали въжетата са достатъчно здраво завързани, а после се загледа надвесен над борда към водата.
— Хей, лодката! — подвикна човекът от брега на Стария. — Не можахте ли да намерите по-лошо място за спиране на сушата? Кой ще се спусне от тук до вас?
— Ха — каза Стария, обръщайки се бавно, — кой ви е казал, че някой трябва да се спуска при нас?
— Хмм — измърмори човекът от насипа, поучуден от грубия отговор, — нима лодката не е търговска?
— Търговска си е — каза североамериканецът и изплю далеч зад борда тъмнокафява тютюнева слюнка, — но измежду нещата за продан има малко, които ще са ви от полза, а пък и вие едва ли ще ни предложите за купуване кой знае какво, а?
— Имате ли на борда уиски? — попита надзирателят.
— Уиски ли? Не — каза търговецът спокойно, — може ли нейде наблизо да се намери от това питие? Моето се свърши и с удоволствие бих купил малко за моите хора.
За пръв път надзирателят го изгледа остро с дясното си око, докато лявото сякаш правеше оглед на останалия екипаж. Навярно не можеше току-така да повярва на лаконичното уверение на капитана. Обаче Поулридж остана толкова спокоен и равнодушен, че оня отхвърли подозренията си. Все щеше да си изясни тази работа.
— Ще слизате ли на сушата? — попита най-сетне надзирателят след по-продължително мълчание.
— Сигурно ще ни се наложи — отвърна търговецът. — Свършиха ни се дървата в кухнята. Има ли горе на брега сух дървен материал?
— Тук наоколо е твърде малко — гласеше отговорът, — но ще намерите повече, ако се върнете малко назад към блатото. Ама лодката ви направо е заобиколена от дървета. Насечете си от тях!
— Изглеждат толкова мокри — обади се Поулридж, оглеждайки лежащите по-надолу в реката дървета. — Не може ли, като свърши работният ден, някой от вашите негри да припечели при нас няколко цента?
— Хмм… може би ще се уреди нещо… а колко време мислите да останете на това място?
— Ако не се намери тук нещо интересно за мен, само до утре сутринта. Но ще се кача за малко на брега. Вероятно ще могат да се закупят няколко килограма портокали.