— Отдавна знам, че си луда глава — каза Стария, добродушно усмихнат, — но сега няма да можеш да разговаряш с никого. По това време тук всички бели, с изключение на надзирателите, се наслаждават на сиестата и за нищо на света няма да позволят да бъдат смущавани.
— Какво от това? — отвърна неговият по-млад придружител. — И бездруго първо имам да уреждам още една работа. Не знаеш ли, че обещах на Сали кожа за седлото й от един от тукашните алигатори? Нея трябва да осигуря преди всичко, защото кой знае дали после ще имам време!
Стария се засмя и поклати глава.
— Ще си строшиш ти някъде главата — каза той. — Но какво да се прави, онзи, който не поумнява и след като си изпати, е напълно загубен човек. Е, хайде, върви където искаш! Ние ще останем да си лежим тук на сянка, не се ли върнеш навреме, ще хапнем без теб. В никакъв случай няма да чакаме!
Младият човек кимна приятелски на двамата и бавно закрачи по коларския път в посока към градинската порта. А другите двама отново слязоха до самия бряг, където насипът ги прикриваше и откъм сушата никой не можеше да ги забележи. Наблизо се зеленееше малка горичка от орехови дървета и бодливи палми, в чиято сянка те удобно се настаниха и, изглежда, търпеливо зачакаха развитието на по-нататъшните събития. Лодката се намираше съвсем близо под тях, напълно скрита от стръмния, но немного висок бряг на реката.
Междувременно младият човек достигна градинската порта, но разбра, че е затворена от вътрешната страна с резе. Видя се принуден да продължи по пътеката, водеща покрай градината зад господарската къща, където бе разположено негърското село. Тук всичко живо сякаш бе измряло, дори децата и старците се бяха изпокрили в сянката на къщурките от палещите лъчи на слънцето. Само няколко кучета и прасета се скитаха насам-натам отпуснато и сънливо. Младият човек спря и започна да се оглежда за някое човешко същество, от което би могъл да получи някакви сведения, скоро видя, че по пътя, водещ към нивите, се приближаваше в галоп един ездач. Не след дълго той спря коня си пред него. Беше висок слаб човек с мрачно, но не злобно изражение на лицето. Той попита учтиво непознатия дали търси някого.
— Разбира се — отвърна младият човек, — искам да говоря с мистър Бийчамс, ако в момента се намира в плантацията. Става въпрос за една сделка.
— Тогава съм принуден да ви помоля да изчакате малко — отговори ездачът. — Тъкмо сега е сиестата и мистър Бийчамс си почива — в никакъв случаи не разрешава да го смущаваме по това време.
— А кога би било най-удобно да разговарям с него?
— Най-добре след около час и половина — по време на кафето или след него. Ако междувременно нямате нищо против да постоите в малкото ми жилище, с удоволствие ще ви го предоставя.
— Благодаря за любезното ви предложение — каза младият човек, — но имам отколешно желание да застрелям някой алигатор и бих могъл да използвам времето за тази цел. Навъртат се тук наблизо, нали?
— Боже мили — изсмя се ездачът, — с лопата да ги ринеш. Би ми се искало да събираме годишно толкова бали памук, колкото алигатори имаме на територията на нашата плантация, ей там вътре в онази горска ивица, която виждате оттук.
— Вие сте надзирателят на плантацията?
— На вашите услуги.
— А ще получа ли разрешение да отида дотам?
— Изобщо нямате нужда от него — каза надзирателят. — Нашите алигатори са на ваше разположение. Впрочем ако ме почакате тук за момент или ако тръгнете бавно по пътя, по който дойдох преди малко, аз самият ще ви придружа. Имам само да изпълня няколко поръчения и скоро ще ви настигна. А ако вие застреляте един или няколко алигатори, много даже ще ме зарадвате, понеже тъкмо сега ще можем чудесно да използваме маста им за смазка на нашите памукочистачни машини.
Младият човек се съгласи с охота и бавно закрачи по посочения му път. Отляво и отдясно работеха негри, а пред него се простираше обширното блато, обградено с горички от кипариси и блатен дъб. Впрочем, преди да достигне края на нивите, той отново долови зад гърба си тропот от копита на препускащ кон и видя, че идва надзирателят, метнал зад себе си малко негърче. В ръката си държеше дълъг харпун с три остриета.
— Тъй — подвикна той и се засмя, когато догони непознатия посетител, а малкото хлапе като змия се плъзна от коня на земята и заприпка подир двамата, — сега можем да започнем нашия лов. Ето един харпун, да измъкваме от водата каквото застреляме, а хлапето ще подмамва онези господа, та да застават по-добре пред мушките ни.
— Може ли да лае? — попита младият човек.
— Аа! Значи не ви е за пръв път тази работа — рече надзирателят, — личи си. Не, не може да лае, обаче квичи също като прасе — ще видите как побесняват зверовете, щом го чуят. Ами какво ще правите с алигатора, ще го ядете ли?