Подплашени от изстрела, останалите се поотдалечиха с плуване. Обаче щом чернокожото хлапе отново започна да ги подмамва и едва-що непознатият бе заредил карабината си, те се извърнаха и стръвно заплуваха към ловците.
Когато и вторият се преметна след изстрела, надзирателят учудено възкликна:
— Стреляте като самия дявол и ми се струва, че можете да улучите каквото пожелаете. Не би ми било много приятно, ако някой път ви се наложи да се целите в мене.
— Едва ли би имало такъв случай — отвърна непознатият през смях. — И изобщо по алигатор се стреля по-лесно, отколкото по човек.
— А опитвали ли сте някога да стреляте по хора?
— Не е имало такъв случай — каза младият човек. — Не съм участвувал още във война, а при нас в Севера няма и лов на хора.
— В Севера ли живеете? — възкликна надзирателят припряно и учудено. Елегантното леко лятно облекло на непознатия, както и панамената му шапка го бяха заблудили, че пред него стои някакъв плантатор, и може би това бе причината за Изключителната му любезност и услужливост. Но щом чу, че непознатият е северняк, той отведнъж се сети, че трябва да наглежда хората си. Обеща веднага да изпрати някой от младите негри, които разбират от тази работа, за да одере алигаторите и да вземе маста им. Не можел да остави това занимание на един бял.
— Ако сега тръгнете бавно към къщата — продължи той, — струва ми се, че ще заварите господаря на крак. Дръж, Нед, вземи харпуна и върви у дома. Довиждане! — кимна той за поздрав на непознатия, метна се на седлото и в бърз тръс се отправи обратно към работещите из нивята негри.
Младият човек остана още дълго време на онова място. Настанил се под сянката на малка групичка дървета, той се оглеждаше наоколо, погълнат от мислите си. Ала тези мисли едва ли бяха тъжни, защото често се усмихваше като на себе си. А когато слънцето започна да се спуска все по-ниско и по-ниско на хоризонта, подканяйки го да си тръгне, той с весела и лека стъпка отново закрачи по пътеката, водеща към плантацията.
Без да се допитва до негрите, той скоро почука на вратата на главната сграда и когато една млада мулатка му отвори, той попита за „мастър Бийчамс“.
— Масса горе — каза момичето, — веднага му каже, че джентълмен иска говори с него.
— Добре, дете мое — отвърна непознатият, като кимна с глава, — кажи му само, че идвам при него по делова работа и няма да му отнема дори и четвърт час.
Момичето се втурна нагоре по стъпалата, а младият човек облегна карабината си в един ъгъл и бавно закрачи из преддверието, почти цялото изпълнено с цветя. Не се наложи да чака дълго — само след пет минути момичето се върна и го помоли да я последва.
Тя го поведе по широкото излъскано дървено стълбище, после минаха през няколко проветриви и просторни стаи и се озоваха в приятно малко помещение, където все още полюляващият се хамак издаваше, че домакинът съвсем наскоро е станал от него. В момента мистър Бийчамс се бе излегнал със задоволство в удобен китайски стол от бамбук и при влизането на своя гост се понадигна леко само за да му посочи подобен стол точно срещу себе си.
— Сър, моля, ви, пурите са ей там — бяха първите му думи. — Вземете си сам… а пък огънче имате съвсем близо до вас.
Джек го поздрави, взе си от отворената кутия едно „Кралско достойнство“9, запали пурата и без много церемонии се настани в стола, предложен му с едно движение на ръката.
— Искали сте да разговаряте с мен?
— Да, господине.
— А с кого ще имам удоволствието?
— Хенри Додж, от щата Кентъки — каза младият човек без никакво колебание.
— И с какво мога да ви бъда полезен?
— Идвам по поръчение на един мой приятел — каза Джек, — който научи, че тръгвам на юг. Ще ми разрешите да мина право на въпроса, нали?
— Моля ви — отвърна плантаторът, поучуден от подобно запитване.
— Толкоз по-добре, тъкмо ще се улесни цялата работа. По-рано сте имали робиня на име Сали, нали? Струва ми се, тя ви е избягала или пък е била открадната — подробностите не са ми известни.
— Вярно е — възкликна плантаторът изненадан и очаквателно се поизправи в стола си. — Знаете ли нещо за нея?
— Да — каза Джек, — заради нея съм дошъл тук.
— Значи сте я заловили в Кентъки? — извика бързо зарадваният плантатор и ръцете му стиснаха по-силно страничните облегалки на стола.