— А как се казва онзи… фермер?
— Трябваше да дам честната си дума, че няма да споменавам името му. Нека в документа остане свободно място за името. След всичко, което чух, мисля, че човекът малко се е компрометирал в тази история.
— Беше застрелян моят надзирател — рече плантаторът.
— И вие мислите, че фермерът е извършил това престъпление? — запита Джек. — Хмм, в крайна сметка не е изключено. Но налага ми се да ви помоля по-бързо да вземете решение. Очаквам първия параход, който ще мине надолу по реката, а вече си изгубих целия следобед, за да не ви смутя сиестата.
— Но документът трябва да се завери от съдията.
— Разбира се… далече ли живее?
— А, не — в съседната плантация.
— Чудесно, значи ще можем бързо да уредим работата. Ако не се лъжа, вашият надзирател идва насам… а, ей го и онзи момък, дето носи моите алигатори. Имах достатъчно свободно време да застрелям няколко от вашите зверове.
Изглежда, че плантаторът все още не можеше да реши. Той бавно се приближи до прозореца и се загледа навън. Най-сетне продума:
— Аз самият ще отида на кон до съдията.
— Чудесно, междувременно ще се поразходя малко край реката.
— А не бихте ли желали и вие да дойдете с мен? Това би опростило нещата значително.
— Благодаря ви — каза Джек, — положих доста труд и изгубих твърде много време с тази работа и не ми се иска да се занимавам с нея повече, отколкото е наложително. Ако нямате нищо против и ако изобщо имате желание да извършите продажбата, бъдете тъй добър и уредете документите. Предлагам ви шестстотин долара за момичето и поддържам предложението си до осем вечерта. След този час няма да се чувствувам обвързан с нищо.
Плантаторът, изглежда, се поучуди от тези недотам любезни думи. Обаче повече по инстинкт, отколкото с разума си Джек бе налучкал верния тон, с който трябваше да отговори на този човек. Необходимо бе да му импонира, иначе щеше да се изложи на опасността да затвърди вече породилото се съмнение. Без много церемонии той се изправи на крака, взе шапката си, която преди това бе свалил, и се накани набързо да се сбогува. В този миг вратата се отвори и в стаята се показа главата на млада жена.
— О, татко… извинявай — каза тя, като се поклони бегло на непознатия, — мислех, че си сам.
— Влез, моля — подвикна й мистър Бийчамс. — Това е мистър Додж от Кентъки… а това е най-голямата ми дъщеря Луиз. Ами къде е Юджиния, мила?
— Вън на верандата, тате. Тъкмо се канехме да те повикаме за разходка.
— В такъв случай ще помоля мистър Додж да ме замести днес. Имам малко работа със съдията и ще отсъствувам за около половин час.
— О, това е чудесно! Ще трябва подробно да ни разкажете за Кентъки. Там имате все още такива страшни гори и както ми казаха, били пълни с мечки и пантери. Кентъки е много далеч на север и е покрит със снегове и ледове, нали?
— Не е чак толкова далеч на север, госпожице — усмихна се Джек. — Но ако ми разрешите, ще ви придружа, за да не караме вашата сестра да ни чака много дълго.
С лек поклон той се сбогува с плантатора, който изпрати едно от негърчетата, оставени в къщата като прислуга, да му доведе коня. Джек помоли младата дама да му разреши да я остави за малко, докато вземе от чакащия го долу негър своя ловен трофей — кожите на алигаторите. После щяло да бъде за него цяло удоволствие да я почака долу в градината.
Впрочем той скоро си свърши работата. Докато мистър Бийчамс препускаше нагоре покрай дигата върху гърба на доведеното му пони, Джек взе от момчето алигаторските кожи и сам ги отнесе до онези дървета, където лагеруваха приятелите му. Той размени с тях няколко кратки думи, остави им карабината си и после се върна в градината, където двете млади дами вече го очакваха.
Впрочем Джек имаше всички качества, за да може да ги забавлява. Още от ранна възраст, навикнал на живот деен, изпълнен с приключения, той бе пребродил северните щати във всички посоки и умееше великолепно да разказва за тях. Не само че говореше добре, но знаеше как да опише нравите и обичаите на Севера, и то с толкова живописни краски, че грабна вниманието на двете си придружителки и един час измина за тях с наистина неподозирана бързина.
След като излязоха от градината, той успя неусетно за дамите да ги поведе по пътя, минаващ покрай дигата. Обаче не обърна никакво внимание на намиращата се все още наблизо лодка, още повече че тя изобщо не можеше да бъде забелязана откъм пътя. По време на разходката той се стремеше да бъде винаги близо до онези дървета, където знаеше, че бяха неговите приятели. Дърветата стърчаха над дигата и се виждаха много добре.