Моят приятел Алистър безкрайно се гордееше с членството си. Безброй пъти ми е казвал (понеже е типичен пример за класически досадник от твой тип, дето постоянно повтаря едно и също): „Джордж, Идън е скелетът на моето тяло, същността на живота ми. Ако имах всичко, което богатството и властта могат да донесат, и нямах Идън, щях да бъда кръгла нула.“
Разбира се, Алистър имаше всичко, което богатството и властта могат да донесат, защото друго изискване за членство в Идън е притежаването на голямо състояние. Ако не за друго, то поне годишните вноски правеха това условие наложително. Но и това, само по себе си, не бе достатъчно. Богатството трябваше да е наследено, а не спечелено. И най-малкото подозрение, че кандидатът се труди за пари, го правеше неприемлив за членство в клуба. Тъй като баща ми поради нехайство бе забравил да ми остави няколко милиона долара, вратите на клуба останаха затворени за мен, макар и никога да не бях падал толкова ниско, че да работя за…
Не казвай „Знам това“, драги! Няма начин да го знаеш.
Естествено, нямаше възражение по това, членовете да увеличават доходите си чрез разни интересни методи. Винаги е имало такива работи като борсови машинации, данъчни измами, оказване на натиск, да не кажа изнудване, и други хитроумни средства, които формират втората природа на богаташите.
Членовете на Идън гледаха много сериозно на този устав. Имаше случаи идънисти да загубят парите си вследствие на непонятни пристъпи на моментна честност. Те предпочитаха бавно да умират от глад, но да не загубят членството си, отколкото да се хванат на работа. Имената им, гравирани на специални плочи в клуба, все още се споменават със сподавени гласове.
Не, не могат да заемат пари от съклубници, драги. Не се изненадвам от предположението ти — то е напълно в твой стил. Всеки член на Идън знае, че не може да си позволи да взема на заем от богатите, след като в страната има безброй бедняци, които нетърпеливо чакат на опашка да бъдат измамени. Библията ни напомня, че „бедните са винаги с нас“, а членовете на Идън са всичко друго, но не и безбожници.
И все пак, Алистър не бе напълно щастлив, защото членовете на Идън бяха склонни да го отбягват. Тъжно, наистина! Казах ти вече, че беше природно ощетен. Не можеше да води разговор, нито пък имаше собствено мнение за каквото и да било. Всъщност дори на фона на членската маса, чийто общ запас от ум, духовитост и оригиналност бе на ниво начално училище, той се отличаваше като забележително тъп.
Можеш да си представиш колко беше отчаян, докато прекарваше в Идън нощ след нощ сам-самичък сред тълпата. Океанът на разговорите — фигуративно казано, се плискаше около него, ала той оставаше сух. И все пак, Алистър не пропусна нито една вечер. Дори в момент на жесток пристъп на диария той помоли да го закарат там, само и само да не наруши репутацията си на „железният Кръмп“. Тази му проява, макар и теоретично да бе оценена по достойнство, поради някаква причина не беше масово акламирана.
Трябва да се признае, че от време на време той бе удостояван с привилегията да ме има като свой гост в Идън. Потеклото ми е безукорно, а аристократичната ми репутация на доказан нетрудов елемент будеше възхищение у всички. Като компенсация за това, че си правех труда да разговарям с него и да се смея на направо непоносимите му вицове, аз посещавах клуба с най-префинената и изобилна храна. Съжалявах бедния си домакин от дъното на широката си душа.
Все пак трябваше да има някакъв начин да го превърна в душа на компанията, хляба и маслото на Идън — човека, за когото вдигат наздравици, сътрапезника, с когото всеки копнее да бъде. Представях си как престарели и уважавани идъновци хвърлят немощните си тела в ръкопашни схватки, само и само да се сдобият с честта да седнат до него на масата за вечеря.
В края на краищата Алистър бе самото олицетворение на порядъчността и на всичко, което трябваше да представлява един идъновец. Бе висок и кльощав, изражението му напомняше преживящ кон. Русолява и редичка коса, бледосини очи. Казано направо, външността му можеше да послужи като обвинение срещу неговите прадеди, които, следвайки официалната консервативна ортодоксалност, се бяха женили години наред помежду си, в рамките на рода, смятайки, че това е най-доброто за тях. Единственото, което му липсваше, бе, че не можеше да разкаже или да направи почти нищо.
Но тези неща със сигурност можеха да се поправят. Алистър бе просто случай, достоен за Азазел.
По изключение Азазел не се разсърди, че го откъсвам от мистичния му свят. Изглежда го извиках от някакъв банкет, когато било негов ред да плаща сметката. Моят зов дошъл навреме, за да го измъкне точно пет минути преди пристигането й. Злорадстваше, а тъничкият му смях се издигаше във фалцет.