7
Не зная дали албумът на посредницата е бил допълнителна брънка в цветната гирлянда на съдбата — но както и да е, наскоро след това реших да се оженя. Хрумна ми изведнъж, че уравновесеният живот, домашната храна, всичките условности на брачния бит, профилактичното еднообразие на креватната дейност и — знае ли човек — бъдещото извисяване на някои нравствени ценности, на някои чисто духовни ерзаци, може пък да ми помогнат — ако не да се отърва от порочните и опасни щения, поне тихомълком да ги преодолявам. Малкото наследство, с което се сдобих след смъртта на баща си (нищо особено — той отдавна беше продал „Мирана“), комбинирано с поразителната ми, макар и малко брутална мъжка хубост, ми даде възможност с чувство на спокойна сигурност да се захвана със съответните проучвания. Огледах се внимателно и се спрях върху дъщерята на един полски доктор: добрякът ме лекуваше от сърдечна аритмия и световъртеж. Понякога играехме шах; дъщеря му ме гледаше над статива и използуваше очите ми или кокалчетата на ръцете, за да ги вкара в кубистичните глупости, които образованите госпожици рисуваха по онова време вместо праскови и овчици. Ще си позволя да повторя тихо, но ясно: бях и още съм въпреки злощастията си изключителен красавец със сдържани движения, с мека тъмна коса и някак мрачна, но поради това още по-привлекателна осанка на едрото тяло. При такава мъжественост в удобните за показване черти на субекта често се отразява нещо тежко и възпалено, свързано с необходимостта да крие нещо. Същото беше и с мен. Уви, чудесно знаех, че само да щракна с пръсти, и ще получа която и да било възрастна особа, избрана от мен; дори бях свикнал да не оказвам кой знае какво внимание на жените, страхувах се именно от това, че една или друга, ще се пльосне като сочен плод в студеното ми лоно. Ако бях тъй нареченият „среден французин“, който си пада по натруфени дами, лесно щях да намеря сред обезумелите красавици, плискащи се в моята мрачна скала, доста по-чаровно същество от моята Валерия. Но при този избор ме водеха съображения, които всъщност се свеждаха — колко късно разбрах това — до жалък компромис. Това само показва колко глупав е бил клетият Хумберт в любовта.
8
Макар да си казвах, че ми трябва само сублимирана pot-au-feu20 и жива ножица, у Валерия ми харесваше нейната имперсонация на малко момиченце. Тя се преструваше на девойче не защото бе отгатнала моята тайна: просто такъв й бе стилът — и аз се хванах. Всъщност това момиченце наближаваше трийсетте (никога не успях да узная точната й възраст, защото дори паспортът й лъжеше) и отдавна се бе разделила с девствеността си при условия, които се променяха според настроенията на паметта й. От своя страна аз бях наивен точно така, както бива наивен човек със сексуален недостатък. Тя ми изглеждаше някак пухкава и палава, обличаше се à la gamine, щедро показваше гладките си крака, знаеше как да подчертае бялата извивка на ходилото с черните кадифени сандалки и надуваше устнички, и трепкаше с трапчинките, и се завърташе с тиролската си поличка, и тръскаше късата си светлоруса коса по възможно най-баналния начин.
След краткия обред в кметството я отведох в новата си квартира и малко я учудих, като я накарах преди началото на каквито и да било нежности да се преоблече в обикновена детска нощничка, която успях да задигна от гардероба на сиропиталището. Брачната нощ се оказа доста забавна и благодарение на усилията ми моята глупачка на съмване изпадна в истерия. Но действителността скоро излезе наяве. Изрусеният кичур скоро показа възчерното коренче; мъхът се превърна в трънчета върху обръснатата нога; подвижната влажна уста, колкото и да я тъпчех с любов, разкри жалката си прилика със съответната част от портрета на жабоподобната нейна покойна майка; скоро вместо бледото улично хлапе Хумберт Хумберт се оказа насаме с едро, дебело, късокрако, гърдесто и напълно безмозъчно женище.