Това положение се проточи от 1935 до 1939 година. Единственото качество на Валерия бе кротостта й. Колкото и да беше чудно, това вселяваше уют в мизерната ни квартирка: две стаички, опушен изглед от единия прозорец, тухлен калкан от другия, миниатюрна кухня, вана с форма на галош, в която се чувствувах Марат, само дето си нямах белошиесто момиченце, което да ме заколи. С жена си прекарахме доста безгрижни вечери — тя тънеше в своя „Paris-Soir“, а аз работех на нестабилната масичка. Ходехме на кино, на велодрума, на боксови мачове. Нарядко се обръщах към блудкавата й плът, само в минути на крайна нужда, на крайно отчаяние. Бакалинът отсреща имаше малка дъщеричка, сянката й ме побъркваше; впрочем с помощта на Валерия все пак намирах някакви законни изходи от фантастичното си злощастие. Що се отнася до домашната кухня, двамата без уговорки се отказахме от pot-a-feu и се хранехме най-вече в тясното ресторантче с една дълга маса на rue Bonaparte, където общата покривка бе цялата във винени петна и преобладаваше чуждестранният говор. А в съседната къща антикварят бе изложил в отрупаната витрина великолепна, шарена — зелена, червена, златна и мастиленосиня — старинна американска щампа, на която имаше локомотив с гигантски комин, с големи чудновати фенери и гигантски тендер; той мъкнеше лилави вагони през бурна равнинна нощ и примесваше изобилния си черен пушек с проблясващи искри сред косматите облаци.
Те малко се поразпръснаха. През лятото на 1939-а умря американският ми чичо и ми остави ежегоден доход от няколко хиляди долара с условието, че ще се преместя в Съединените щати и ще се заема с неговата фирма. Тази перспектива ми допадна твърде много. Чувствувах, че животът ми има нужда от някакъв потрес. И още нещо: в плюша на съпружеския уют се появиха дупчици от молец. Напоследък забелязвах, че моята дебела Валерия някак се променя — проявява странно безпокойство, понякога дори нещо като раздразнение, а това нарушаваше установения характер на персонажа, който тя трябваше да играе пред мен. Когато й съобщих, че скоро ще отплаваме за Ню Йорк, тя се умърлуши и се умисли. Досадно дълго вадихме документи. Оказа се, че има глупашки нансенов паспорт и швейцарското поданичество на мъжа й, кой знае защо, никак не ускоряваше нейната виза. Обяснявах си с висенето по опашки в полицейското управление и с разни други неприятности нейното отпуснато и неотзивчиво настроение, което никак не се повлияваше от описанията ми на Америка, страната на розовите дечица и на грамадните дървета, където животът ще бъде толкова по-хубав, отколкото в скучния сив Париж.
Една сутрин (книжата й почти бяха вече готови) тъкмо излизахме от някакво официално здание и изведнъж съзирам, че клатушкащата се до мен Валерия почва енергично и безмълвно да тръска глава като болонка. Отначало не й обърнах никакво внимание, но сетне попитах защо смята, че има нещо вътре. Тя ми отговори (превеждам от нейния френски превод на някаква славянска баналност): „В моя живот има друг човек.“
Да обяснявам ли, че на един съпруг не могат да се харесат такива думи. Признавам си, мен ме поразиха. Да я пребия веднага тук, на улицата — както би постъпил всеки почтен еснаф, — нямаше възможност. Годините потискани страдания ме бяха научили на свръхчовешко самообладание. Затова набързо се качих с нея в таксито, което от известно време подканващо пълзеше до нас покрай тротоара, и в това сравнително усамотение спокойно й предложих да обясни дивашките си думи. Душеше ме разрастващ се бяс — о, не защото изпитвах каквито и да било нежни чувства към панаирджийската фигура, наричана мадам Хумберт, но защото никой освен мен нямаше правото да решава проблемите на законните и незаконните съвкупления, а изведнъж Валерия, моята фарсова съпруга, нахално се кани да се разпорежда по свое усмотрение с моите удобства и с моята съдба. Настоях да ми назове любовника си. Повторих въпроса; тя обаче не прекъсна клоунските си брътвежи колко била нещастна с мен и колко искала веднага да се разведе. „Mais qui est-ce?“21 — изкрещях най-сетне, като стоварих юмрук върху коляното й, а тя, без да й мигне окото, се ококори насреща ми, като че отговорът е толкова ясен, та няма нужда от обяснения. Сетне бързо вдигна рамене и посочи с пръст месестия тил на шофьора. Той спря пред малко кафене и се представи. Не мога да си спомня смехотворното му фамилно име, но го виждам съвсем ясно след толкова години — набит руснак, някогашен полковник от бялата армия, с бухнали мустаци и ниско подстриган: (Доста хиляди такива като него се занимаваха с този глупашки занаят из Париж.) Седнахме на маса, белогвардеецът поръча вино, а Валерия, като сложи мокра салфетка върху коляното си, продължи да приказва — по-скоро в мен, отколкото с мен: в този величествен съд тя сипеше думите с такава неудържимост, каквато не бях подозирал, че може да има, час по час избухваше със залпове от полски или руски фрази към невъзмутимия си любовник. Положението се очертаваше абсурдно и стана още по-абсурдно, когато таксиджията, полковник с усмивка на стопанин, възпря Валерия и взе да развива своите измишльотини и премишльотини. С отвратителния си френски набеляза света от любов и труд, в който се канеше да встъпи ръка за ръка с мъничката си женичка. Тя този път се зае с външността си, както седеше между него и мен; взе да маже издутите си устнички, закълва с пръстчета (като при това си утрои брадичката) блузката отпред и така нататък, а той междувременно говореше за нея, но така, че тя сякаш не беше с нас, сякаш тя беше сиротно детенце, което за собственото му добро сега прехвърлят от един мъдър попечител при друг, още по-мъдър; и макар че изпитваният от мен безпомощен гняв да преувеличаваше и изопачаваше може би впечатленията, мога да се закълна, че полковникът преспокойно се съветваше с мен по такива въпроси като нейната диета, менструации, гардероб, книги, които вече е прочела или трябва да прочете. „Струва ми се — мълвеше той, — ще й хареса „Жан Кристоф“ — вие как мислите?“ О, той бе същински литературовед, този господин Таксович.