Сложих край на бръмченето му с това, че предложих на Валерия веднага да събере жалките си партакеши, при което пошлякът полковник галантно заяви, че на драго сърце лично ще ги пренесе в колата си. Като се върна към служебните си задължения, той пое с Хумбертови, мосю и мадам, към дома им, през целия път Валерия приказва, а Хумберт Страховити вътрешно обсъжда с Хумберт Кротки кого именно да убие Хумберт Хумберт — нея ли или нейния любим, или пък и двамата, а може би никого. Помня, веднъж бях взел пистолета, който принадлежеше на един приятел състудент през младежкото време от живота ми (май не споменах за това време, но няма значение), когато лелеех мисълта да се насладя на малката му сестричка (необикновено лъчиста нимфетка с голяма черна панделка) и сетне да се застрелям. Този път се питах дали заслужава Валечка (както я наричаше полковникът) да бъде застреляна, удушена или удавена. Тя имаше много чувствителни ръце и крака и реших просто да й причиня ужасна болка, когато останем насаме.
Но не би. Валечка — проляла до това време потоци сълзи, оцветени с размазаната дъга на козметиката й — се зае да тъпче вещи в един сандък, два куфара и разпадащ се кашон и желанието да обуя алпийски обуща и засилен да я ритна в задника бе, разбира се, неосъществимо, докато проклетият полковник се навърташе наблизо. Не че той се държеше безочливо или нещо от този род: напротив, той се държеше (сякаш от странична сцена на театъра, в който ме бяха въвлекли) старосветски деликатно и учтиво, при което съпровождаше всяко свое движение с неправилно произнасяни извинения (же деманд пардон… еске же пуи…22) и се извръщаше много тактично, докато Валечка събираше розовите си гащички от въжето в банята; мръсникът обаче сякаш едновременно се озоваваше навсякъде, приспособяваше снагата си към анатомията на жилището, четеше моя вестник в моето кресло, развързваше въжето, свиваше си цигара, броеше чайните лъжички, посещаваше тоалетната, помагаше на своята уличница да увие сешоара (подарък от баща й) и изнасяше навън нейните парцалаци. Аз бях подпрял едно бедро върху прозоречния перваз, бях скръстил ръце и издъхвах от скука и бяс. Най-сетне и двамата излязоха от разтрепераното жилище — вибрацията на вратата, затръшната от мен, дълго трептя във всеки мой нерв, което едва ли заменяше заслужения шамар по бузата, който тя би си отнесла на екрана по всичките правила на сегашните филми. Като играех недодялано своята роля, влязох в банята да видя дали не са отмъкнали английския ми одеколон; не, не бяха го отмъкнали; но забелязах с тръпка на злобно отвращение, че бившият царски съветник, който докрай бе опразнил пикочния си мехур, не бе пуснал водата. Тази тържествена локва от гостуваща урина с разпаднал се в нея мокър тъмножълт фас ми се стори страхотно оскърбление и се огледах обезумял за оръжие. Всъщност вероятно не друго, а руската еснафска учтивост (примесена сигурно с нещо азиатско) бе подтикнала милия полковник (Максимович! — фамилното му име изведнъж се отърколи обратно към мен), много наперен човек като всички руснаци, за да се облекчи с прилична беззвучност, се бе постарал да не подчертае малките размери из чуждата квартира чрез спускането на гръмогласен водопад върху собствената си заглушена струйка. Но тогава не се досетих за тези неща, а ръмжах от ярост и търсех из кухнята нещо по-масивно от метлата. Изведнъж зарязах всичко и се втурнах навън с героичното намерение да го нападна, като разчитах на юмруците си. Въпреки силата си изобщо не съм боксьор, а ниският, но плещест Максимович бе сякаш излят от желязо. Пустата улица, на която заминаването на жена ми не бе отпразнувано по никакъв начин освен от блещукащото в калта копче, имитиращо скъпоценен камък (тя го бе изпуснала, след като го пази безсмислено три години в счупена кутийка), вероятно спаси носа ми от разкървяване. Няма значение: след време бях отмъстен. Един човек от Пасадина ми каза веднъж, че мисис Максимович, с моминско име Зборовска, умряла при раждане през 1945 година. По някакъв начин с мъжа си попаднала от Франция в Калифорния; там цяла година срещу прекрасно заплащане; двамата били обекти на опита, който провеждал неизвестен американски етнолог. Целта била да се установят човешките реакции (индивидуални и расови) при хранене само с банани и фурми и постоянно пребиваване на четири крака. Моят осведомител, доктор по професия, ми се закле, че е видял с очите си и двамата — закръглената Валечка и нейния полковник, по онова време побелял и също много надебелял — да лазят прилежно по лъснатия паркет през всички ярко осветени помещения (в едното били плодовете, в друго — водата, в трето — постелките и т.н.) в компанията на още няколко други наемни четирикраки, събрани от бедните и беззащитни слоеве. Тогава опитах да намеря в антропологичните списания резултатите от тези опити, но явно още не бяха публикувани. Разбира се, тези научни плодове трябваше да узреят напълно. Надявам се, че отчетът ще бъде илюстриран с хубави снимки, когато се появи, но едва ли затворническите библиотеки получават подобни научни трудове. Тази, която съм принуден сега да използувам, е прекрасен пример за нелепия еклектизъм, по който се подбират книгите в подобни учреждения. Разбира се, има Библия, разбира се, има и Дикенс (старото многотомно издание на Дилингъм, Ню Йорк, MDCCCL XXXVII); има и Детска енциклопедия (в която се срещат доста мили снимки на слънчевокоси гърлскаути по шорти), има и криминалния роман на Агата Кристи „Предизвестено убийство“; но освен това се намират и такива боклуци като „Бродяга в Италия“ от Пърси Елфинстън, автора на „Отново Венеция“, Бостън, 1868, и сравнително новия „Who's Who in the Limelight“23 — изброени актьори, режисьори, драматурзи и снимки на статични сцени. Докато вчера преглеждах последната от споменатите книги, бях възнаграден с едно от тези ослепителни съвпадения, които логикът не понася, но поетът обожава. Преписвам по-голямата част от страницата.