Единствено бодрият живот на въздух ми обещаваше оздравяване. Любимият ми доктор, чаровен циник с къса тъмна брадичка, ме запозна с брат си, който се готвеше да поведе експедиция към крайполярните области на Канада. Бях включен в нея като „наблюдател на психическите реакции“. От време на време споделях (впрочем не твърде успешно) е двамина млади ботаници и един стар дърводелец пухкавата ни специалистка по хранене, докторката Анита Джонсън — скоро я отпратиха със самолета, за което си спомням с удоволствие. Целта на експедицията не ми беше много ясна. Ако се съди по многобройните метеоролози в нея, човек би си помислил, че преследваме до бърлогата му (явно някъде около Острова на Уелския принц) блуждаещия и колеблив северен магнитен полюс. С помощта на канадците една от групите основа метеорологична станция на Пиеров нос и на Мелвилски зунд. Друга, също заблудена група, събираше планктон. Трета изучаваше връзката между туберкулозата и тундрата. Бърт, филмов фотограф, много несигурен в себе си тип, с когото по едно време ме караха да върша физически труд (и той като мен имаше психически затруднения), ме уверяваше, че „големите хора“ в нашата експедиция, истинските й ръководители, които никога не видяхме, искали да проверят как се отразява затоплянето на климата върху кожата на полярната лисица.
Живеехме в сглобяеми къщички сред предкамбрийски гранитен свят. Мъкнехме камари багаж — комплект Reader's Digest24, машина за сладолед, химически клозети, цветни хартиени шапки за отпразнуване на Коледа. Учудващо добре се възстанових въпреки неописуемата пустота и житейската скука. Заобиколен от унилата арктична растителност — дребни ракити, лишеи, — пронизан и както предполагам, пречистен от свирещия вятър, сядах понякога на морена под съвсем прозрачното небе (през което обаче не прозираше нищо важно) и се чувствувах странно отчужден от своето „аз“. Закръглените лъщящи дребни ескимоски с личица на морски свинчета, вмирисани на риба и с отблъскващо гарвановочерна права коса, дори ми бяха по-неприятни от Джонсън. Из арктическите области не се въдят нимфетки.
Предоставих на по-сведущите да анализират дрейфуващите ледове, друмлините, гремлините, кремлините, известно време се мъчих да записвам това, което простодушно вземах за „психически реакции“ (забелязах например, че при северното слънце сънищата са оцветени ярко, същото потвърди моят приятел фотографът). Освен това трябваше да разпитвам различните си другари за какво ли не, например: за носталгията, страха от непознати животни, гастрономичните и половите щения, любимите развлечения, любимите радиопрограми, промените в начина на мислене и тъй нататък. Толкова ни дотегна, че зарязах тези глупости — и чак в края на двайсетмесечната ми „крайполярна каторга“ (както шеговито се изрази единият от ботаниците) насвятках измислен от край до край и много колоритен рапорт; любопитният читател ще го намери отпечатан в „Annals of Adult Psychophysics“25 от 1945 или 1946 година, а също и в годишник „Arctic Explorations“26, посветен на нашата експедиция, която, ще отбележа накрая, всъщност нямаше нищо общо с медните руди на остров Виктория и тям подобни дреболии, както по-късно научих от добродушния ми лекар, защото истинската цел на експедицията била, както се казва, от „поверително“ естество и затова само ще добавя, че каквато и да е била тази цел, тя беше постигната.