Читателят със съжаление ще узнае, че наскоро след завръщането си в цивилизования свят отново се наложи да се боря с помрачаването на разума си (ако това жестоко определение може да се употреби за меланхолията и чувството на непоносимо изтощение). Дължа пълното си оздравяване на откритието, което направих по време на лечението си в един много скъп санаториум. Намерих източник на здравословно забавление в разиграването на психиатрите, като хитро се съгласявах с тях, без те да забележат, че зная всичките им професионални номера и за тяхно удобство си измислям пророчески сънища в чисто класически стил (които караха тези ловци на сънища да сънуват и нощем да скачат от леглото с вик), дразнех ги с фалшиви спомени за уж издебнати „изконни сцени“ на родителското съжителство и не ги оставях дори приблизително да се досетят какво е истинското нещастие на техния пациент. Като подкупих сестрата, докопах архивите на лечебницата и там развеселен намерих фишове, които ме наричаха „потенциален хомосексуалист“ и „абсолютен импотент“. Това развлечение толкова ми хареса и въздействието му се оказа толкова, благотворно, че останах месен след оздравяването си (при което чудесно спях и се тъпчех с апетита на ученичка). След това си предписах още една седмица единствено заради удоволствието да си премеря силите е могъщия нов професор, емигрант, или Ди Пи (от „Деменсия Прекокс“), много прочут, известен с това, че можел да накара болния да повярва, че е присъствувал на собственото си зачеване.
10
След излизането от болницата реших да си намеря селце в Нова Англия или някое одрямано градче (тополи, бяла черква), където да прекарам литературно лято, като поминувам със сандъка натрупани бележки и се къпя в близкото езеро. Работата върху учебника започна наново да ме увлича; по онова време бях намалил до минимум участието в чичовите миризливи води.
Един от някогашните негови служители, издънка от почтен род, ми предложи за няколко месеца извънградската къща на обеднели свои роднини на име Мак Ку27, там можело да наема горния етаж, на който до смъртта си живеела тихо и кротко старата им леля. Каза, че имали две дъщери, едната съвсем мъничка, а другата на дванайсет години, и прекрасна градина близо до прекрасно езеро, а аз казах, че това обещава съвсем съвършено лято.
Разменихме писма и убедих господин Мак Ку, че не мърся из ъглите. Нощта във влака беше фантастична: мъчех се с всички възможни подробности да си представя тайнствената нимфетка, която ще обучавам на френски и ще галя по хумбертски. На миниатюрната гаричка, където се озовах с новия си куфар, не ме посрещна никой. Телефонирах, но никой не вдигна. След известно време обаче в единствения хотел на зелено-розовия Рамсдейл се появи умърлушен и мокър Мак Ку с новината, че къщата му току-що изгоряла до основи — може би поради пожара, който по същото време пламтя цялата нощ в жилите ми. Мак Ку обясни, че жена му с дъщерите заминала със семейния автомобил за някакъв техен чифлик, но че приятелката на жена му, госпожа Хейз, прекрасна жена, която живее на Лоун Стрийт 342, е готова да ми даде стая. Старицата, която живеела точно срещу госпожа Хейз, дала на Мак Ку лимузината си, допотопна бричка с правоъгълен таван, карана от весел негър. Помислих си, че щом е изчезнала единствената причина за идването ми именно в Рамсдейл, новата предложена ми квартира е просто дивотия. Какво ме засягаше, че му предстояло наново да си вдига къщата — сигурно тя е била добре застрахована. Изпитвах раздразнение, разочарование и досада, но нали бях учтив европеец, се съгласих да ме откарат на Лоун Стрийт с тази погребална лимузина, пък и освен това усещах, че в противен случай Мак Ку ще измисли някакъв още по-сложен начин да ме ангажира. Той заситни, а моят шофьор поклати глава, леко усмихнат. Из пътя вече се заричах да не остана в Рамсдейл, в никакъв случай и да излетя още същия ден за Бермудските или Бахамските острови. Съвсем наскоро по гръбнака ми трепетно преминаваха сладостни възможности, свързани с цветните картички на морските курорти, и право да си кажа, именно Мак Ку рязко ме отвлече от тези планове с добронамереното си, но, както се оказа, абсолютно невъзможно предложение.
Впрочем във връзка с рязкото отвличане: за малко да прегазим едно досадно крайградско куче (от тези, които правят засади на автомобилите), щом завихме по Лоун Стрийт. Провидя се къщата на Хейзови — дъсчена, варосана, ужасна, потъмняла от старост, по-скоро сива, отколкото бяла, — от този род жилища, в които знаеш, че вместо душ ще намериш клизмен маркуч, нахлузен върху крана в банята. Дадох бакшиш на шофьора с надеждата, че веднага ще се махне — тъкмо незабелязано да се изхлузя обратно към хотела, да си взема куфара; той обаче пристана пред отсрещната къща, от верандата, на която го викаше старата мис Визави. Къде да се дявам? Натиснах звънеца.
27
Всички транскрипции са сверени с двата варианта на романа — и на руски, и на английски. — Б.р.