Чернокожа камериерка ми отвори и ме остави да стоя на черджето, а тя изхвърча до кухнята, където нещо гореше или по-точно загаряше.
Антрето бе украсено с грозд звънчета за врата, белооко дървено страшилище мексиканско производство за туристи и Ван Гог („Арлезианка“) — баналния галеник на изисканата част от буржоазната класа.
Открехнатата вдясно врата разкриваше кътче от гостната с други мексикански глупости в остъкления шкаф и с раиран диван до стената. Пред мен в дъното на антрето имаше стълбище и докато си бършех челото с кърпата (едва сега си дадох сметка колко е горещо), втренчен в случайно попаднал ми предмет — стара сивкава топка за тенис върху дъбов пътен сандък, — от горната площадка се зачу контраалтовият глас на госпожа Хейз, която, наведена през парапета, мелодично ми отправи въпроса „Господин Хумберт ли е?“, придружен с малко цигарена пепел. После самата дама (сандали, тъмночервен панталон, жълта копринена блузка, правоъгълно лице — почти в този ред) слезе по стъпалата, като още почукваше цигарата с показалец.
Май веднага ще опиша госпожа Хейз, за да приключа с нея. Клетата дама бе на трийсет и пет години, имаше гладко чело, оскубани вежди и съвсем елементарни, макар и доста привлекателни черти от типа, който може да се определи като слаб разтвор на Марлен Дитрих.
Потупвайки с длан бронзовия изкуствен кок на тила, тя ме поведе към гостната, където говорихме минута за изгорялата къща на Мак Ку и за предимствата на живота в Рамсдейл. Дръпнатите й аквамаринени очи имаха навика да обгръщат целия събеседник, но прилежно избягваха очите му. Усмивката й се свеждаше до въпросителното излитване на едната вежда; докато говореше, тя сякаш развиваше пръстените на тялото си, конвулсивно се насочваше от дивана към трите пепелника в камината (в която имаше кафява огризка от ябълка); сетне наново се облягаше, подвила крак под себе си. Явно бе от жените, чиито полирани думи могат да отразят дамски читателски кръжец или дамски кръжец за бридж, но душата не могат да отразят; жените, лишени напълно от чувство за хумор, всъщност напълно безразлични към тези десет-дванайсет теми за салонен разговор, които са им достъпни, но твърде придирчиви към правилата на разговора, през слънчевия целофан, на който ясно избиват стаени, потискани и немного апетитни неща. Напълно' разбирах, че ако поради някакво невероятно стечение на условията се окажех неин квартирант, тя методично би се заловила да ме превръща в това, което си представя под думата „квартирант“ — и щях да бъда въвлечен в една от скучните любовни истории, които познавах толкова добре.
Впрочем в никакъв случай нямаше да остана там. През ум не би ми минало, че бих заживял щастливо в къща, където на всеки стол е захвърлено опърпано списанийце и където долнопробно се смесва комедията на „функционалната“ съвременна мебел с трагедията на вехтите люлеещи се столове и нестабилни масички с мъртви лампи по тях. Мадам ме поведе нагоре и наляво към „моята“ стая. Огледах я през мъглата на отказа си, но въпреки тази мъглявина забелязах над „моя“ креват репродукция от „Кройцерова соната“ на Рене Прине. А тя наричаше „полуателие“ тази слугинска бърлога. Вън оттук, веднага се махай, си крещях мислено, като се преструвах, че обмислям сведената до смешен минимум цена, която хазайката ми искаше с мечтателна и заплашителна надежда за пълен пансион.
Старовремската ми учтивост обаче удължи изтезанието. През площадката на стълбището минахме отдясно („Тук живея аз, а тук — Ло“ — вероятно слугинята, си помислих аз) и квартирантът любовник, твърде изтънчен мъж, едва сдържа потръпването си, когато му бе показана единствената баня в къщата — всъщност дупка (между площадката и стаята на вече споменатата Ло), в която безформено мокро пране висеше над съмнителна вана, белязана с въпросителния знак на останал в нея косъм; там ме посрещна предвидената от мен гумена змия и друг предмет, доста сходен с нея: мъхесто розова претенциозна калъфка за клозетната дъска.
„Виждам, че впечатлението ви не е много благоприятно“ — каза моята дама, като за миг положи длан върху ръкава ми. Хладнокръвната й предприемчивост (нещо като „спокойна грация“ в прекомерна доза) се съчетаваше у нея с някаква свенливост и тъга, поради което особеното й внимание към избора на думите изглеждаше неестествено като интонациите на преподавател по дикция. „Да си призная, къщата ми не е много спретната — продължи милата обречена клетница, — но ви уверявам (очите й се плъзнаха по моите устни), тук ще се чувствувате добре, дори много добре. Хайде да ви покажа трапезарията и градината.“ (Последното бе произнесено по-оживено, сякаш примамливо ми махна с глас.)