Нека бъде простено на коментатора, че ще повтори още веднъж това, което е подчертавал неведнъж в своите трудове и лекции, а именно, че „неприличното“ твърде често е равнозначно на „необикновеното“. Великото произведение на изкуството винаги е оригинално; поради самата си същност то трябва да разтърсва и да смайва, тоест „да шокира“. Нямам никакво желание да прославям г-н „Х.Х.“. Съвсем очевидно е отвратителен, долен, той е ярък пример за нравствена проказа, в него се съчетават свирепост и палавост, които може да говорят за крайно дълбоко страдание, но не правят по-привлекателни някои негови излияния. Странностите му, разбира се, донейде са тежки. Много от случайните му отзиви за жителите и за природата на Америка са смешни. Отчаяната честност, която искри в изповедта му, ни най-малко не го освобождава от отговорност заради дяволската му изобретателност. Той е ненормален. Той не е джентълмен. Но колко магично пеещата му цигулка поражда у нас нежно състрадание към Лолита, кара ни да се увличаме от книгата въпреки отвращението си към автора!
Като описание на клиничен случай „Лолита“ явно ще стане едно от класическите произведения на психиатричната литература и мога да гарантирам, че след десет години терминът „нимфетка“ ще присъствува в речниците и във вестниците. Като художествено произведение излиза далеч извън границите на разкаяната изповед за много по-важно от научното и значение и от художествената й ценност обаче трябва да признаем нравственото й въздействие върху сериозния читател, защото този мъчителен анализ на единичен случай съдържа и обща поука. Момичето без надзор, егоистичната майка, превъзбуденият маниак — всички те са не само колоритни герои на единственото по рода си произведение; освен това те ни предупреждават за опасни склонности; те ни сочат всевъзможни злощастия. „Лолита“ трябва да накара всички ни — родителите, дейците в социалната сфера, педагозите — със зорка бдителност и проницателност да се заемем с възпитаването на по-здраво поколение в по-сигурен свят.
Джон Рей, д-р по философия
Удуърт, Масачузетс
5 август 1955 г.
Първа част
1
Лолита, светлина за живота ми, огън за слабините ми. Мой грях, моя душа. Ло-ли-та: връхчето на езика прави три стъпки по небцето, на третата се блъсва в зъбите. Ло. Ли. Та.
Сутрин тя беше Ло, просто Ло, на ръст метър и половина (без няколко пръста и по едно чорапче). Тя беше Лола по дълъг панталон. Тя беше Доли в училище. Тя беше Долорес върху пунктира на бланките. Но в моите прегръдки бе винаги: Лолита.
А имаше ли предшественички? Разбира се — имаше… Ще кажа нещо повече: дори не би имало изобщо никаква Лолита, ако през едно далечно лято не бях се влюбил в едно изначално момиченце. В княжество далечно край морето (почти като у По).
Кога беше това, а?
Приблизително толкова години преди раждането на Лолита, на колкото бях през онова лято. Винаги можете да разчитате на убиеца да ви предложи завъртяна проза.
Уважаеми съдебни заседатели от женски и мъжки пол! Експонат Номер първи представлява това, на което толкова са завиждали Едгаровите серафими — слабо осведомените, простодушия, благороднокрили серафими… Порадвайте се на това трънено кълбо.
2
Роден съм през 1910 година в Париж. Баща ми беше човек с меко сърце, с лек характер — и с голяма каша от гени: беше швейцарски поданик, полуфранцузин-полуавстриец, с дунавска жилка. Сега ще ви раздам няколко очарователни, гланцово синкави картички.
Принадлежеше му един разкошен хотел на Ривиерата. Баща му и двамата му дядовци въртели търговия с вино, брилянти и коприна (разпределете сами). На трийсет години се оженил за англичанка, за дъщерята на алпиниста Джеръм Дун, внучка на двамина дорсетски пастори, експерти по чудновати предмети: по палеопедология и по солови арфи (разпределете сами). Обстановката и причината за смъртта на твърде фотогеничната ми майка бяха доста оригинални (излет, светкавица); тогава бях само на три години и освен някаква топла безизходица в крайно тъмното ми минало не ми е останало нищо от нея в котловините и падините на паметта, отвъд които — ако още имате сили да понасяте стила ми (пиша под надзор) — залязва слънцето на ранното ми детство; всички вероятно познавате тези благоуханни остатъци от деня, които увисват заедно с мушиците над някой разцъфнал жив плет и сред които попадаш изведнъж по време на разходка, минаваш през тях в подножието на хълма, сред летния здрач — морна топлина, златисти мушици.