Сряда. „Кажете на мама да ни закара (нас!) на Очиларското езеро утре.“ Ето дословно фразата, която изрече моята дванайсетгодишна изгора със страстен шепот, когато се натъкна на мен в антрето — аз излизах, тя нахлу вкъщи. Отразеното следобедно слънце трепкаше като ослепителен бял елмаз, обкован в безброй дъгоцветни игли върху паркирания автомобил. Листакът на бухналите брястове хвърляше меко преливащи сенки върху дъсчената стена на къщата. Двете тополи шаваха и се поклащаха. Нечий детски глас викаше: „Нанси! Нанси!“ В къщата Лолита сложи любимата си плоча — „Малката Кармен“, която винаги съм наричал „Джобната Кармен“, при което тя изфучаваше с престорено презрение към престореното ми остроумие.
Четвъртък. Снощи седяхме на откритата веранда — Хейзица, Лолита и аз. Топлият здрач се сгъстяваше, преминаваше в пълна нощна отмала. Дъртата буначка току-що подробно ми бе разказала филма, който с Ло били гледали преди половин година. Един съвсем изпаднал боксьор се запознава с добър свещеник (който през яката си младост бил боксьор и още можел с юмрук да повали някой грешник). Седяхме на възглавници върху пода; Ло беше между мадам и мен (сама се намести — моето зверче). На свой ред се впуснах досадно да преразказвам арктическите си приключения. Музата на измислицата ми подаде пушка и гръмнах по бяла мечка, която седна и изохка. В същото време остро усещах близостта на Ло и докато говорех и жестикулирах в милосърдната тъмнина, използувах тези невидими жестове, за да докосна ту ръката, ту рамото й, ту куклата балерина от вълна и тюл, която тя въртеше насам-натам и все я слагаше върху коленете ми; накрая, когато напълно уплетох моята пламтяща от жар душичка с мрежа от безплътни милувки, се реших да я погаля по крака, по касисовите косъмчета върху пищяла, смеех се на шегите си, треперех, стаявах своя трепет и на два пъти с бързи устни усетих топлината на близките й къдрици, като току се блъсвах в нея със смешните си апарте, в мигновени скобки и погалвах играчката й. Тя също все се наместваше, така че в края на краищата майка й се тросна да не се върти и внезапно запрати куклата й в мрака, а аз все прихвах и се обръщах към Хейзица през крака на Ло, докато ръката ми пъплеше нагоре по слабичкото гръбче на нимфетката и напипваше кожата през плата на момчешката риза.
Но знаех, че е безнадеждно. Прилошаваше ми от желание, дрехите ме стягаха, дори се зарадвах, когато спокойният глас на майка й заяви в тишината: „А сега ние смятаме, че е време Ло да си ляга.“ — „А аз смятам, че сте свинчовци“ — каза Ло. „Чудесно, значи утре никаква екскурзия“ — рече Хейзица. „Ние живеем в свободна страна“ — заяви Ло. След това сърдитата Ло с тъй нареченото „бронксово ура“ (нисък звук на накипяло отвращение) си тръгна, а аз по инерция си останах на верандата при Хейзица, която пушеше десетата си цигара тази вечер и се оплакваше от Ло.
Как например Ло си проявила злобата още на годинка, като хвърляла играчките си през мрежата на креватчето, за да ги вдига клетата майка на това гадно дете! Сега, на дванайсет години, направо е бич божи според думите на Хейзица. Единствената мечта на Ло била да подскача на джазова музика или да марширува на спортните шествия, като подмята колене и жонглира с пръчка. Бележките й били слаби, но все пак по-лесно се приспособила към училищния бит на новото място, отколкото в Писки (Писки бил родният им град в средната част на Съединените щати; къщата в Рамсдейл по-рано принадлежала на покойната й свекърва; преместили се в Рамсдейл преди около две години). „Защо Ло не се е чувствувала добре в първото училище?“ — „Ах — каза вдовицата, — питате ли ме. И аз, горката, съм минала през същото нещо като дете: тези ужасни момчета, които ти извиват ръката, нарочно те връхлитат с камара книги, скубят те за косата, щипят те по гърдите, мъчат се да ти вдигнат полата. Разбира се, капризите сподирят всяко нормално развитие, но Ло минава всякакви граници. Вечно е начумерена и все хитрува. Държи се дръзко и предизвикателно. Тези дни Виола, нейна съученичка италианка, се оплака, че Лолита я убола с писалката. Знаете ли какво ми се иска — рече Хейзица. — Ако вие, monsieur, случайно останете тук и наесен, ще ви помоля да й помагате за уроците — струва ми се, че знаете буквално всичко — география, математика, френски.“ — „Всичко, всичко“ — отвърна monsieur. „Аха — подхвана Хейзица, — значи ще останете?“ Бях готов да възкликна, че съм готов да остана навеки, ако ми се усмихне надеждата поне нарядко да милвам обещаната ученичка. Само че нямах доверие в Хейзица. Затова измрънках нещо, протегнах се и като не исках повече да поощрявам приказките й (le mot juste33), скоро се прибрах в стаята си. Но вдовичката явно не смяташе деня за приключен. Бях се излегнал на студеното си ложе, притиснал с шепа в лицето си ароматната сянка на Лолита, когато чух как немирната ми хазайка се промъква до вратата и шепне: „Само искам да попитам, прочетохте ли вече „Поглед и въздишка“?“ (илюстрованото списание, което ми беше дала тези дни). От стаята на дъщерята се чу крясък: списанието беше у Ло. По дяволите — същинска градска библиотека.