Петък. Интересно какво ли би казал напереният директор на университетското издателство, където излиза моят учебник, ако в него бях цитирал израза на Ронсар за „малката алена пролука“ или стиха на Реми Белло: „хълмчето малко с лекия мъх, с алена нежна черта по средата“ и тъй нататък. Май отново ще изпадна в нервно разстройство, ако остана в тази къща под постоянния натиск на непоносимото изкушение, до моята душичка — моята и на Едгар душичка, — „моя живот, годеницата моя“. Дали майката природа вече я е посветила в тайната на Менархията? Чувството подуване. „Проклятието“, както се изразяват ирландките. Преносно казано, „да паднеш от покрива“ или „баба ми е на гости“. „Госпожа Матката (цитирам списанието за момиченца) започва да гради дебела мека преградка, тя ще й потрябва, ако в нея легне детенце.“ Мъничък луд в тапицираната с плъст стая за буйни.
Впрочем ако някога наистина извърша убийство — отбележете това „ако“, — би ми подействувал подтик, доста по-силен от този, който възникна във връзка о Валерия. Непременно си отбележете, че тогава действувах доста неорганизирано. Когато решите — ако решите — да ме сложите на електрическия стол, имайте предвид, моля, че само пристъп на лудост би ме изпълнил с примитивната енергия, без която не можеш да се превърнеш в звяр (може цялото това място да е променено в сравнение с дневника). Понякога насън правя опит за убийство. Знаете ли какво се случва? Например държа пистолет. Прицелвам се в спокойния враг, той проявява безучастен интерес към моите действия. О, да, аз усърдно натискам спусъка, но куршумите един след друг се отърколват от глуповатата цев. В тези мои сънища имам само едно желание — да скрия провала си от врага, който обаче полека-лека започва да се ядосва.
Днес по обед старата ехидна изкриво хвърли кос, майчински присмехулен поглед на Ло (току-що шеговито бях описал чаровните мустачки като четчица, които почти бях решил да си пусна) и каза: „По-добре недейте, че иначе на някого съвсем ще му се завърти главата.“ Ло веднага блъсна чинията с варената риба, за малко при това да обърне чашата с мляко, и изхвърча от трапезарията. „Няма ли да ви бъде много скучно — обади се наново Хейзица — да дойдете утре с нас на езерото, стига Ло да се извини за държането си?“
След известно време чух от стаята си тряскане на врати и други звуци, извиращи от някакви тръпнещи недра, където съперниците се караха като бесни.
Тя не се извини. Екскурзията няма да се състои. А можеше да бъде забавно.
Събота. Ето вече няколко дни оставям вратата открехната, когато работя; едва днес уловката ми сполучи. С много гримаси, като шляпаше и тътреше пантофи (за да скрие смущението си, че ме е навестила неканена), Ло влезе и като се повъртя насам-натам, заразглежда криволиците, с които бях нашарил листа. О, не — това не беше вдъхновена есеистична пауза между два параграфа; това беше отвратителният тайнопис (който тя не можеше да разбере) на фаталното ми желание. Русите й къдри се сведоха над бюрото, до което бях седнал, и Хумберт Хъхрещия я прегърна с едната си ръка — жалко подражание на кръвно родство. Както бе хванала листа и продължи да го изучава с леко късогледите си очи, моята наивна малка гостенка бавно полуприседна на коляното ми. Омайният й профил, полуотворените устни, топлата коса бяха на няколко сантиметра от щръкналия ми резец и през грубия плат на момчешката риза чувствувах горещината на тялото и. Изведнъж ми стана ясно, че мога да я целуна по шията или по крайчето на устните съвсем безнаказано — разбрах, че тя ще ми позволи и дори ще притвори очи по всички правила на Холивуд. Просто като двойна порция сметанов сладолед с топъл шоколадов сос. Не мога да обясня на учения си читател (веждите му сигурно са се вдигнали толкова нагоре, че вече са стигнали до тила през цялото плешиво теме) по какъв начин разбрах това; може би с животински нюх долових съвсем леката промяна в дишането й, защото сега тя не толкова разглеждаше моите драскулки — о моя прозрачна нимфетка! — колкото очакваше с кротко любопитство да се случи именно това, което до смърт желаеше обаятелният квартирант. Дете на нашето време, лакомо за киносписания, с вкус към заснетите в едър план морни, забавени кадри, тя сигурно не би намерила нищо странно, че големият й приятел, снажен красавец… късно! Цялата къща внезапно избоботи с гласа на бъбривата Луиза, тя докладваше на госпожа Хейз, завърнала се току-що, за някакво умряло животинче, намерено от нея и Томсън (съседския шофьор) в мазето — и, разбира се, моята Лолита нямаше как да пропусне такъв интересен случай.