Неделя. Тя е изменчива, тя е капризна, тя е притеснителна, изпълнена с тръпчивата грация на палаво хлапе. Неудържимо е привлекателна от глава до пети (давам цяла Нова Англия за перото на популярна романистка!) — като се почне от готовата панделка и фибите в косата и се свърши с малкия белег долу на стройния, й глезен (ритнало я момче от Писки с ролкова кънка), точно над равнището на бялото късо вълнено чорапче. Току-що тръгна с майка си за Хамилтънови — май щели да празнуват рождения ден на нейна приятелка. Памучна карирана рокля с бухнала пола. Гърдичките са май вече добре оформени. Къде бързаш, моя прелест!
Понеделник. Дъждовна сутрин. „Ces matins gris si doux…“34
Нося бяла пижама с лилава шарка на гърба. Приличам на един от онези издути бисерни паяци, каквито виждаш из старите градини. Застанал е в центъра на лъскавата си паяжина и подръпва ту една, ту друга нишка. А моята мрежа се шири из целия дом, аз съм седнал във фотьойла си като хитър магьосник и се ослушвам. Къде ли е Ло? В стаята си ли? Подръпвам леко коприненото крайче. Не, излязла е; чувам пукотевицата на въртящата се ролка тоалетна хартия; хвърленото от мен слухово влакънце не проследява крачки откъм банята отново до нейната стая. Дали още не си мие зъбите (единственото хигиенично действие, което Лолита наистина извършва усърдно). Не. Вратата на банята току-що тропна; значи трябва да шаря по-нататък из къщата за дивната си плячка. Я да спусна копринена нишка към долния етаж. По този път се убеждавам, че я няма в кухнята, че например не хлопва шумно вратата на хладилника, не фучи срещу омразната си майка (която, предполагам, за трети път от сутринта се наслаждава на чуруликащ, сдържано весел разговор по телефона). Няма как, трябва по-нататък да напипваме и да се надяваме. Прониквам като лъч в гостната и установявам, че радиото мълчи (а майчето все още говори с мисис Чатфийлд или мисис Хамилтън съвсем ниско, усмихва се, поруменява, закрива слушалката със свободната си ръка, отрича и намеква, че не отхвърля напълно забавните слухове за квартиранта, ах, моля ви, нашепва тъй задушевно, както никога не постъпва тя, тази хладнокръвна дама, в обикновен разговор). Значи моята нимфетка просто я няма вкъщи! Отлетяла е! Пъстроцветната плетеница се превръща просто в сива прашна паяжина, къщата е пуста, къщата е мъртва. Изведнъж — през полуотворената врата нежният кикот на Лолита: „Не казвайте на мама, че изядох целия ви бекон“. Но когато изскачам на площадката, вече я няма. Лолита, къде си? Подносът с утринното ми кафе, грижовно приготвен от хазайката и очакващ да го внеса от прага вътре, ме гледа с беззъба усмивка. Лолита! Лолита!
Вторник. Отново заоблачаване попречи на екскурзията до — недостижимото — езеро. Дали по се намесва Съдбата? Вчера мерих пред огледалото нов чифт бански.
Сряда. Днес Хейзица, в тайор, на нисък ток, заяви, че отива в града да купи подаръци за близката на своя приятелка, и ми предложи да съм идел с нея, защото толкова чудесно съм разбирал от платове и парфюми. „Ще избелете най-съблазнителния за вас“ — измърка тя. Как да се измъкне Хумберт, като е собственик на парфюмерийна фирма? Пипна ме натясно — между входа на къщата и автомобила. „Побързайте!“ — подвикна тя, когато прекалено внимателно взех да сгъвам едрото си тяло, за да се намъкна в колата (и все още отчаяно се мъчех да измисля как да се отърва). Вече бе запалила двигателя и с прилични за дама слова взе да проклина камиона, който даваше назад и извиваше, а преди това бе докарал ново кресло на колелца за безделната бабичка отсреща; внезапно обаче от прозореца на гостната се чу рязкото гласче на моята Лолита: „Ей, вие! Къде? Идвам и аз! Почакайте ме!“ — „Не й обръщайте внимание!“, изписка Хейзица (при което случайно изключи двигателя). Междувременно за яд на моята прекрасна автомедонка Ло вече дърпаше ръчката на вратата, за да седне при мен. „Ло!“ — възкликна Хейзица (и ме погледна с надеждата, че ще изхвърля грубиянката). „Ло-колело“ — каза Ло (не за пръв път) и се килна назад, както се килнах и аз, защото автомобилът се юрна напред. „Недопустимо е — каза Хейзица, като бясно премина на втора скорост — толкова грубо да се държи малко момиче. И да е толкова натрапчиво. Чудесно знае, че е излишно. И при това трябва да се окъпе.“