Излязох на площадката веднага след бръсненето, със сапун в ушите, все още по бяла пижама със синкава (а не лилава) шарка на гърба. Веднага обърсах сапуна, напарфюмирах си косата и подмишниците, облякох лилав копринен халат и като си тананиках нервно под нос, се запътих надолу да диря Лолита.
Искам учените ми читатели да вземат участие в сцената, която имам намерение да разиграя отново; искам те да огледат всяка част и да се убедят с каква предпазливост, с какво целомъдрие е пълен целият този мускусно-сладък епизод — ако се отнесат към него с „безпристрастна симпатия“, както се изрази в разговор с мен моят адвокат. Да започнем. Задачата ми не е лесна.
Главно действуващо лице: Хумберт Котаран. Времена действие: юнско неделно утро. Място: обляна в слънце гостна. Реквизит: стар раиран диван, илюстровани списания, грамофон, мексикански дрънкулки (покойният Харълд Е. Хейз — царство му небесно на този добряк! — заченал душичката ми по време на сиеста в стая със сини стени при сватбеното пътешествие до Вера Крус, затова из цялата къща се търкаляха сувенири, включително и Долорес). Този ден тя бе с чаровна басмена рокличка, която вече бях виждал веднъж, розова на тъмнорозови карета, с къси ръкави, с широка пола и тясна горна част, като завършек на цветната композиция си бе начервила ярко устните и държеше великолепна, банална, едемски румена ябълка. Само чорапките и чехлите не бяха празнични. Бялата й неделна чантичка бе захвърлена до грамофона.
Сърцето ми заблъска като барабан, когато тя седна на дивана до мен (поличката въздушно се изду, слегна се) и заигра с гланцирания плод. Подхвърляше го нагоре към слънчевия прах и го ловеше с плискащ, полирай, кух звук.
Хумберт Хумберт хвана ябълката във въздуха.
„Дайте я!“ — възкликна тя, като показа мраморната розовина на дланите си. Върнах й „Златното семенце“. Тя го грабна и го захапа — сърцето ми беше същи сняг под тънката алена кожичка, — с маймунска пъргавина, толкова присъща на тази американска нимфетка, ми грабна списанието, което бях разтворил машинално (жалко, че никой не засне на лента занимателния орнамент, монограмната връзка между нашите едновременни или прехвърлящи се едно през друго движения). Хванала в едната ръка обезобразения плод, който никак не й пречеше, Лолита бързо и бурно запрелиства списанието, затърси картинката, която искаше да покаже на Хум. Най-сетне я намери. Като имитирах интерес, толкова близо се наведох до нея, че косата й докосна моето слепоочие, а голата й ръка неволно се допря до бузата ми, когато с китката си избърса устните. Маранята на мътилката, през която гледах снимката в списанието, ми попречи веднага да реагирам и затова коленната се потъркаха нетърпеливо и се чукнаха. Снимката изби през мъглата: известен художник сюрреалист на плажа, до него, също по гръб, гипсова отливка на Венера Милоска, затрупана до половината с пясък. Надписът беше: най-хубавата снимка на седмицата. Светкавично грабнах долнопробното списание. В следващия миг, като се преструваше, че иска да ми го отнеме, тя цялата се просна върху мен. Хванах тънката й китка. Списанието скочи на пода като подплашена кокошка. Лолита се измъкна, дръпна се и се озова в ъгъла на дивана вдясно от мен. Сетне, просто ей така, дръзкото дете просна крака през коленете ми.
Към това време вече бях във възбуда, граничеща с безумието, но владеех също и хитростта на безумието. Както все така си седях на дивана, намерих начин чрез цяла серия най-предпазливи движения да подкарам маскираната си похот към наивните й крака. Не беше лесно да отвлека вниманието на момиченцето, докато се намествах по необходимия начин. Разбъбрил се припряно, като изоставах от дъха си и го настигах, като си измислях внезапен зъбобол, за да обясня защо съм спрял дрънканиците — и като неизменно фиксирах с вътрешното си маниакално око далечната огнена цел, скришом усилих вълшебното триене, което унищожаваше в илюзорен, а може би веществен смисъл физически неотстранимата, но психологически твърде несигурна преграда (плата на пижамата и пеша на палата) между тежестта на двата загорели крака, преметнати напряко през долната част на тялото ми, и скритата подутина на неудобната ми страст. Сред моите брътвежи ми попадна нещо, което се поддаваше на механично повтаряне: задекламирах, леко видоизменени, думите на глупавата песен, толкова модерна през онова лято — „О, Кармен, Карменсита, спомни си нещо там… китари, гари, бари, тамтарам“ — машинални глупости, с чието възобновяване и изопачаване — тоест с особената магия на объркания бъбреж — омагьосвах моята Кармен и през цялото време жестоко се страхувах, че изведнъж стихийно бедствие ще ни попречи, ще вдигне от мен златното бреме, чието осезаване бе съсредоточило върху себе си цялото ми същество, това опасение ме караше на първо време да работя твърде припряно, което не бе в унисон с равномерността на съзнателната наслада. Фанфарите и гарите, тамтарарите и тарите се прехвърляха постепенно върху нея: гласчето й подхващаше и поправяше сгрешаваната от мен мелодия. Тя беше музикална, тя беше изпълнена с ябълкова сладост. Краката й, протегнати през живото ми лоно, леко се местеха, аз ги галех. Така се бе излегнала, просната в десния от мен ъгъл на дивана, тази ученичка по бели чорапки, която поглъщаше незабравимия плод, пееше през сока му, изпускаше си пантофката, потриваше пета със смъкнато чорапче в купа стари списания, струпани отляво до мек върху дивана — и всяко нейно движение, всяко потъркване и люлеене ми помагаше да скривам и усъвършенствувам тайното осезателно взаимоотношение — между чудото и чудовището, между моя напиращ звяр и красотата на това неспокойно тяло в тази девствена басмена рокличка.