Под беглите връхчета на пръстите усещах косъмчетата, които се рошеха леко покрай пищяла из крака й. Губех свяст в разяждащия, но здравословен зной, който като лятна омара обвиваше Доличка Хейз. Ах, нека остане така, нека навеки остане… Но ето тя се протегна да хвърли сърцевината на унищожената ябълка в камината, при което младата й тежест, безсрамните й невинни бедра и облото задниче леко се отместиха спрямо напрегнатото ми, изпълнено с мъка, действуващо в суматохата лоно, и внезапно чувствата ми тайнствено се промениха. Преминах в някаква плоскост на битието, където нищо нямаше значение освен сгъстеното щастие, кипващо в моето тяло. Това, което бе започнало със сладостното изопване на съкровените ми корени, се превърна в парлив сърбеж, който вече достигна пълна сигурност, увереност и безопасност — състояние, което не съществува в никоя друга сфера на живота. Утаилата се дълбока, изгаряща наслада вече беше на път към крайната тръпка, така че можех да забавя ход, за да удължа блаженството. Реалността на Лолита бе благополучно отменена. Подразбиращо се слънце пулсираше в декоративни тополи. Ние с нея бяхме сами като в дивна измислица. Гледах я, розова, в златист прашец, гледах я, съществуваща единствено в маранята на подвластното ми щастие, недолавяща го и чужда за него, слънцето играеше върху устните й, устните й все още явно сглобяваха думи за „карминената Кармен“, но те вече не стигаха до съзнанието ми. Сега всичко беше готово. Нервите на насладата бяха оголени. Корпускулите на Крауз навлизаха във фазата на буйството. Достатъчен бе най-малкият натиск, за да се развилнее райска буря. Не бях вече Хумберт Хуманокучи, хубавоокият дог, захапал обувка, която ей сега ще го отхвърли с ритник. Бях над смехотворните злощастия, бях извън досега на възмездието. В самодейния си сарай бях могъщ, бляскав турчин, който умишлено, волно, с ясно съзнание за свободата си отлага мига, когато ще благоволи изцяло да обладае най-младата, най-крехката си робиня. Увиснал над тази сладострастна бездна (твърде изкусно положение на физиологично равновесие, сравнимо с някои технически похвати в литературата и в музиката), все повтарях подир Лолита случайни, нелепи думи — Кармен, кармин, карамен, камина, амин — като човек, който приказва и се смее насън, а в същото време щастливата ми ръка се промъкваше нагоре по слънчевия крак до границата, разрешена от сянката на приличието. Предишния ден се беше блъснала с всичка сила в тежкия скрин в антрето и сега й говорех задъхан: „Гледай, гледай какво си направила, погледни!“ — защото, кълна се, имаше жълтеникава синина върху нимфетското й бедърце, което моята космата лапа масажираше и обхващаше бавно, и тъй като гащичките й бяха съвсем зачатъчни, сякаш нищо не можеше да попречи на мускулестия ми палец да стигне до горещата падинка на слабините — както гъделичкаш и галиш кикотещо се дете — само така и ето така, а в отговор тя с внезапна писклива нотка възкликна: „Глупости!“, и започна да се гърчи, да се върти, отметна глава, прехапа влажно блеснала долна устна, полуизвърнала се от мен, и моята стенеща уста, господа съдебни заседатели, почти докосна голата й шийка, докато премазвах в лявата половинка на задничето й последния трепет на най-продължителния възторг, изпитан някога от същество, човешко или сатанинско.
Веднага след това (сякаш дотогава се бяхме боричкали, а сега я бях пуснал) тя се отърколи от дивана и скочи на крака — по-точно на един крак, — за да грабне слушалката на оглушително гръмкия телефон, който може би звънеше от цял век, докато слухът ми беше изключен. Тя стоеше, мигаше с пламнали бузи, с разчорлени къдри, очите й се плъзгаха по мен, както се плъзгаха по мебелите, и докато слушаше или говореше (с майка си, която й заръчваше да се яви у Чатфийлдови, които поканили тях двете на закуска — при което нито Ло, нито Хум знаеха какво бе намислила несносната жена; тя все почукваше по края на телефонната масичка с чехличката, която бе хванала в ръка. Слава тебе, господи, хлапачката не бе забелязала нищо.