„Сигурна ли сте — измънках най-сетне аз (като измислих слабо, плачевно слабо възражение), — че там няма да й бъде мъчно?“
„Ще й дам аз едно мъчно! Впрочем животът там съвсем не е само развлечения. Лагерът се ръководи от Шърли Холмс — сигурно сте я чували, тя написа книгата „Ученички край огъня“. Лагерният живот ще помогне на Долорес Хейз да се развие в много отношения — здраве, характер, образование и най-вече ще осъзнае отговорността си пред другите. Искате ли да излезем на верандата със свещите? Или предпочитате да си легнете, да вземете нещо против болката?“
Да взема нещо против болката…
15
На другия ден поеха към града да купят нещата, необходими за лагера. Всяка нова дреха въздействуваше вълшебно на Лолита. По време на вечерята тя сякаш се върна в обичайното си присмехулно нормално състояние. След вечеря се прибра в стаята и вероятно потъна в комиксите, купени за дъждовните дни в „Кукувичка“ или „Ку“, както съкратено наричаха лагера: така добре ги разгледа преди заминаването, че после дори не ги взе.
И аз се затворих в леговището си, където седнах да пиша писма. Планът ми беше сега да замина на море, а сетне, когато наближи началото на учебната година, да се върна отново в дома на Хейз, защото вече знаех, че не мога да живея без това момиченце.
Във вторник отново обикаляха по покупки и ми беше възложено да се обаждам по телефона, ако в тяхно отсъствие се обади началничката на лагера. Наистина тя позвъни и няколко седмици по-късно имахме възможност да припомним приятния си разговор. През този вторник Ло вечеря в стаята си. Тъй като се спречка отново с майка си, рида към час и сега, както се бе случвало преди, не искаше да я виждам с разплакани очи: тъй като тенът й беше особено нежен, след бурни сълзи чертите на лицето й подпухваха, размазваха се — и ставаха болезнено съблазнителни. Погрешната й представа за естетическите ми предпочитания ме огорчаваше много, защото направо обожавам този оттенък на Ботичелиева розовина, тази ярка ивичка около напуканите устни, тези мокри, слепнали се ресници, а освен това свенливото й чудачество ме лишаваше, разбира се, от многото възможности под фалшивия образ на утешител…
Обаче работата не се оказа толкова проста, колкото предполагах. Когато вечерта мадам Хейз и аз седяхме на тъмната веранда (грубиянът вятър угаси алените ни свещички), тя мрачно се позасмя и каза: „Да си призная, заявих на Лолита, че обожаемият й Хумберт напълно одобрява лагерния план, та затова тя реши да ми вдигне истински скандал, задето с вас сме били искали да се отървем от нея. Но истинската причина е друга: казах й, че утре ще върнем някои прекалено претенциозни нощни дрехи, на които тя настоя, и ще вземем нещо по-скромно. Моята капризна щерка се вижда кинозвездичка, аз пък я виждам като здрава, силна, но ужасно грозна хлапачка. Оттам идват според мен нашите проблеми.“
В сряда успях да примамя Лолита за няколко секунди: това се случи на стълбищната площадка, където тя по фланелка и бели панталонки, изцапани отзад със зелено, ровеше из скрина. Умишлено произнесох нещо приятелско и смешно, но тя само презрително изфуча, без да ме погледне. Окаяният, умиращ Хумберт неумело я погали по края на гръбнака, а малката го цапардоса, и то много болезнено, с един от калъпите за обувки на покойния господин Хейз. „Подъл предател“ — каза тя, а аз се повлякох надолу и си търках рамото с вида на дълбоко обиден. Тя не благоволи да вечеря с Хуми и с мамчето: изми си косата и си легна заедно с глупашките книжлета; а в четвъртък безстрастната й майка я откара за лагера „Ку“.
Както пишат авторите, по-утвърдени от мен: „Читателят лесно може да си представи…“, и тъй нататък. Впрочем ще сритам по задника това прехвалено въображение. Знаех, че съм се влюбил навеки в Лолита; но знаех също, че тя няма да остане навеки Лолита: на първи януари ще навърши тринайсет години. След още две години ще престане да бъде нимфетка и ще се превърне в „млада девойка“, а сетне в „колиджгърл“, тоест в „студентка“ — едва ли може да се измисли нещо по-отвратително. Думата „навеки“ се отнасяше единствено към страстта ми, само към тази Лолита, която непоклатимо се отразяваше в кръвта ми. Към същата Лолита, чиито тазови кости още не са се разширили, към Лолита, достъпна днес за моето осезание и обоняние, за моя слух и зрение, острогласата и лъскаворусата Лолита с подравнена отпред, но отстрани вълниста и отзад разлюляна на букли коса, към Лолита, чиято шийка бе толкова гореща и лепкава, а лексикончето толкова вулгарно — „гаднярско“, „върха“, „печен“, „скапан“, „смотаняк“, — тази Лолита, моята Лолита щеше да загуби навеки клетият Катул.