По-голямата сестра на мама, Сибила, някога омъжена за братовчед на баща ми — който бързо я зарязал, — живееше у нас като безплатна гувернантка или може би икономка. По-късно чувах, че била влюбена в баща ми и че веднъж през дъждовен ден той лекомислено се възползувал от чувството й — но забравил всичко, щом се разведрило. Бях извънредно привързан към нея въпреки суровостта — фаталната суровост — на някои нейни възгледи. Може би е искала да ме направи по-добродетелен вдовец от баща ми. Леля Сибила имаше лазурни очи, обрамчени в розово, и восъчен тен на лицето. Пишеше стихотворения. Беше поетично суеверна. Казваше, че знае кога ще умре, а именно, когато навърша шестнайсет години — и точно така стана. Мъжът и, изпитан търговски пътник на парфюмерийна фирма, прекарваше по-голямата част от времето си в Америка, там в края на краищата завъртя собствен бизнес и придоби някакво имущество.
Раснех щастливо здраво дете в яркия свят на книжките с картинки, чистия пясък, портокаловите дървета, дружелюбните кучета, морските далечини и усмихнатите лица. Великолепният хотел „Мирана Палас“ се въртеше около мен като лична вселена, като белосан с вар космос посред другия, синия, грамадния, искрящ отвън. От кухненския чирак с престилка до краля с летен костюм всички ме обичаха, всички ме глезеха. Възрастни американки, подпрени на бастуните си, се свеждаха над мен като кулата в Пиза. Разорени руски княгини не можеха да платят на баща ми, но ми купуваха скъпи бонбони. А той, mon cher petit papa, ме вземаше на разходка с лодка или с велосипед, учеше ме да плувам, да се гмуркам, да карам водни ски, четеше ми „Дон Кихот“ и „Les Misérables“1, аз го обожавах и го почитах, радвах се заради него, щом се случеше да дочуя как слугите обсъждат разнообразните му любовници — гальовни хубавици, които твърде много се занимаваха с мен, гугукаха ми и проливаха скъпоценни сълзи заради моето съвсем весело полусирачество.
Учех в английско училище, то се намираше на няколко километра от къщи; там играех на „ракета“ и „файвс“ (блъсках топка в стената с ракета или с длан), получавах отлични бележки и прекрасно се спогаждах както с другарите си, така и с учителите. Преди тринайсетата си година (тоест преди срещата, с моята малка Анабела), доколкото си спомням, имах само две изживявания от определено полово естество: един тържествен благоприличен и изключително теоретичен разговор за някои неочаквани явления в момчешка възраст, който проведох в розовата градина на училището с едно американско момче, син на прочута тогава киноактриса, която то рядко виждаше в триизмерния свят; и един доста интересен отклик на моя организъм при перлено матовите снимки с безкрайно нежни засенчени падинки в разкошния албум на Пишон „La Beauté Humaine“2, който измъкнах скришом веднъж изпод камарата мраморовидни томове на лондонското Graphic3 в хотелската библиотека. По-късно татко с присъщото му добродушна ми даде сведения от този род, които според него щели да ми потрябват; беше есента на 1923 година, преди да постъпя в лионската гимназия (там прекарах три зими) — но именно през лятото на същата година моят баща, уви, отсъствуваше, пътешествуваше из Италия с Mme de R. и нейната дъщеря — така че нямаше на кого да се оплача, с кого да се посъветвам.
3
Анабела, както и авторът, беше от смесен произход: в случая — от английски и холандски. Сега си припомням чертите й доста по-смътно, отколкото преди да срещна Лолита. Зрителната памет има два похвата: при единия успяваш изкусно да възсъздадеш образа в лабораторията на мозъка, без да затваряш очи (тогава Анабела се очертава в общи термини за мен като: „кожа с меден оттенък“, „тънки ръце“, „късо подстригана руса коса“, „дълги мигли“, „голяма ярка уста“); при другия затваряш очи и веднага върху тъмната вътрешна страна на клепачите извикваш обективно, оптично, крайно ярко възпроизвеждане на любимите черти: малък призрак в естествени цветове (тъкмо така виждам Лолита).
Затова ми позволете в описанието на Анабела да се огранича с почтената бележка, че тя беше чаровно момиченце, няколко месеца по-малко от мен. Родителите й с фамилното име Лий (Leigh), стари приятели на леля, бяха също като леля Сибила педантични в представите си за приличие. Те наемаха вила близо до „Мирана“. Мразех зверски този плешив морав господин Лий и дебелата напудрена госпожа Лий (с моминско име Ванеса ван Нес). Отначало с Анабела правехме кръгчета, така да се каже. Тя час по час гребваше шепа ситен плажен пясък и той се сипеше между пръстите й. Мозъците ни бяха настроени на вълната на европейските малолетни деца от онова време и от онези среди и се съмнявам да има някаква индивидуална дарба в интереса ни към множествеността на населените светове, към тенисните състезания, към безкрайността, солипсизма и тям подобни неща. Нашата нежност и уязвимост на млади зверчета пораждаше еднакво остро страдание у двама ни. Тя мечтаеше да стане милосърдна сестра в някоя гладуваща азиатска страна; аз мечтаех да стана прочут шпионин.