Но как в такъв случай ще преживея без нея два месеца — летни, безсънни? Цели два месеца, отнети от двете оставащи нимфетски годинки? Дали, мислех си аз, да не се облека като мрачна старомодна мома, идиотска мадмоазел Хумберт, да не опъна палатка до лагера „Ку“ с надеждата, че порижавелите от слънцето нимфетки ще се развикат: „Ах, нека да вземем при нас в лагера тази бежанка с дебелия глас!“, и ще помъкнат към огъня си тъжната, смутено усмихната Berthe au Grand Pied37. Берта ще сподели леглото на Долорес Хейз!
Празни, кухи сънища. Двата месеца красота, двата месеца нежност щяха да бъдат навеки прахосани и не можех да сторя нищо против, mais rien38.
Все пак този четвъртък бе запазил за мен капчица мед в жълъдовото си калпаче. Госпожа Хейз трябваше да откара дъщеря си в лагера рано заранта и когато разните звуци, свързани със заминаването, стигнаха до мен, се отърколих от кревата и се подадох през прозореца. Долу под тополите автомобилът вече пърпореше. На тротоара бе застанала Луиза с длан над очите, сякаш малката пътешественичка вече се отдалечаваше сред ниския блясък на утринното слънце. Този жест се оказа преждевременен. „По-бързо!“ — подвикна Хейзица, седнала зад волана. Моята Лолита, вече наполовина в колата и тъкмо да затръшне вратата, да спусне стъклото и да помаха на Луиза и на тополите (не бе съдено нито те нея, нито Лолита да ги види повече), прекъсна течението на съдбата: погледна нагоре — и се втурна обратно вкъщи (при което майка й бясно се разкрещя подир нея). Миг по-късно дочух стъпките на моята любима, тя тичаше нагоре по стълбището. Сърцето ми увеличи обема си толкова мощно, че за малко да закрие целия свят. Дръпнах нагоре панталона на пижамата и блъснах вратата; в същото време Лолита дотича до мен с тропот и пъхтене, облечена с най-тъничката си рокля, и ето, вече бе в прегръдките ми, невинната й уста се стопи под хищния натиск на мъжката челюст — о, моя трепкаща хубост! В следващия миг я чух — жива, неизнасилена — да търчи с грохот надолу. Течението на съдбата се възобнови. Прибра се златистият крак, вратата на автомобила се затръшна — отвори се и се тресна по-здраво — и водачката на колата, като завъртя рязко волана и придружи с гърч на гуменочервените устни своята гневна нечута реч, откара моята прелест; в същото време, незабелязана от никого освен от мен, мис Визави, болната бабичка отсреща, слабо, но ритмично махаше от верандата си под асмата.
16
Падинката на моята длан бе още пълна с гладкото като слонова кост усещане за детински хлътналия гръб на Лолита, за клавишната хлъзгавост на кожата й под леката рокля, а моята мачкаща ръка я бе движила нагоре и надолу, докато държах момиченцето. Втурнах се в разхвърляната й стая, отворих вратата на гардероба и се потопих в купа носено бельо. Особено съм запомнил една розова тъкан, изтъркана, прокъсана, тя миришеше на нещо остро по шева. Тъкмо в нея увих грижливо огромното, напрегнато сърце на Хумберт. Огненият хаос вече се надигаше у мен чак до ръба — но се наложи да хвърля дрехите и бързо да се оправя, тъй като в този миг до съзнанието ми стигна кадифеният глас на слугинята, който тиха ме повика откъм стълбището. Според нея трябвало да ми предаде нещо и като увенча машиналното ми „благодаря“ с радушно „няма защо“, добрата Луиза остави в треперещата ми ръка странно чисто писмо без марка и без мярка.
„Това е — признание: обичам ви [така започваше писмото и за цяла една измамна секунда взех този истеричен почерк за криволици на ученичка]. Тези дни, в неделя, по време на черковната служба (тъкмо искам да ви смъмря, колко сте лош, че не дойдохте да видите чудния, нов витраж в нашата черква), да, тази неделя, толкова наскоро, когато попитах Господа Бога какво да правя, ми бе отговорено да постъпя така, както постъпвам сега. Друг изход няма. Обичам ви от първата минута, когато ви видях. Аз съм страстна и самотна жена, вие сте любовта на моя живот.