Корабокрушение. Коралов остров. Насаме с премръзналата дъщеричка на потънал пътник. Душко, но това е само игра! Какви вълшебни приключения си представях понякога, седнал на твърдата пейка в градския парк и престорено унесен в мержелеещата се книга. Около кроткия ерудит свободно лудееха нимфетки, все едно че той беше обичайната статуя в парка или част от светлосянката под старо дърво. Веднъж съвършена красавица с шотландска поличка стовари до мен тежковъоръжения си крак, потопи в мен голите си ръце, за да стегне ремъчето на ролковата си кънка — и аз се разтворих сред слънчевите петна, като книгата ми послужи за смокинов лист, а нейните руси къдри падаха върху издрасканото й коляно и дървесната сянка, която споделях с нея, пулсираше и се топеше върху прасеца й, блеснал толкова близко до хамелеонската ми буза. Друг път червенокоса ученичка се овеси над мен във вагона на метрото и оранжевият пух под мишницата й бе откровението, останало в кръвта ми за дълги седмици. Бих могъл да преразкажа доста едностранни миниатюрни романи от този род. Завършекът на някои от тях имаше вкуса на адска билка. Например понякога от нощния балкон съзирах в осветения прозорец отсреща разсъбличаща се нимфетка пред услужливото огледало. Тази обособеност, тази отдалеченост придаваха на видението невероятно пикантен чар, който, караше мен, балконния зрител, да препускам главоломно към самотното си утоляване. Но сатанински внезапно нежният разголен орнамент, вече приел от мен даровете на преклонението, се превръщаше в осветен от лампата отвратително гол лакът на мъж по долни дрехи, зачел се в книга пред отворения прозорец в горещата, влажна, безнадеждна, лятна нощ.
Скачане на въже. Скачане на един крак върху разчертания тротоар. Незабравимата старица в черно, седнала до мен на парковата пейка, на пейката за изтезания от моята наслада (нимфетката се мъчеше под мен да напипа търколилото се стъклено топче), която попита — безочлива вещица — дали не ме боли коремът. Ах, оставете ме в моя разцъфнал парк, в моята обгърната в мъх градина. Нека играят те вечно около мен, без никога да порастват.
6
Впрочем често съм се питал какво става по-късно с тях, с тези нимфетки. В нашия желязно-ограден свят от причини и следствия дали не е могла тръпката, която си открадвах от тях, да се отрази върху бъдещето им. Ето, била е моя — а никога не ще узнае. Добре. Но дали няма да й се отрази това по-късно, дали не съм й навредил по някакъв начин чрез това, че съм въвлякъл образа и в тайното си сладострастие? О, това беше и ще бъде темата на огромните ми и ужасни съмнения!
Изясних обаче в какво се превръщат те, тези обаятелни, умопобъркващи нимфетки, когато пораснат. Спомням си, лутах се привечер по оживена пролетна улица в центъра на Париж. Тъничка дребна девойка мина покрай мен с бързия тропот на високите си токчета; обърнахме се едновременно; тя се спря, приближих се до нея. Главата й едва стигаше до окосмеността на гърдите ми; личицето й беше кръгло, с трапчинки, лице, често срещано у младите французойки. Харесаха ми дългите й мигли и бисерносивият tailleur8, обгърнал младото тяло, което още таеше (тъкмо това бе нимфичното ехо, парливо студената наслада, огънят в слабините) нещо детско, вляло се в професионалния frétillement9 на малкото й чевръсто задниче. Запитах за цената й, тя веднага отговори с музикална сребриста точност (птиче — същинско птиче!). „Cent.“10 Понечих да се пазаря, но тя оцени лудешкото, потискано желание в очите ми, втурнали се от такава височина към кръглото й челце и към зачатъчната шапчица (букетче и панделка). „Tant pis“11 — произнесе тя, като примигна, и се престори, че си тръгва. Помислих си: нали само преди три години може да съм я гледал как се връща от училище! Тази картина реши въпроса. Тя ме поведе към обичайното стръмно стълбище е обичайния сигнал на звънеца, който съобщава на господина, нежелаещ да се срещне с друг господин, че пътят е свободен или не е свободен — унилият път към долнопробната стаичка, състояща се от креват и биде. По обичайния начин тя най-напред поиска своя petit cadeau12 и аз по обичайния начин я попитах за името и (Monique) и за възрастта й (осемнайсет). Чудесно познавах баналните похвати на проститутките: натрапчивото им чуруликане е нотка на мечтателна лъжа, което горките момичета повтарят по десет пъти в денонощието. Но в дадения случай беше ясно, че Моника по-скоро си приписва, отколкото скрива две години. Извлякох тази истина от много подробности на компактното й, сякаш изваяно и учудващо неразвито тяло. Като се разсъблече смайващо бързо, тя постоя една минута до прозореца, отчасти загърната в мътния тюл на пердето, заслушана с детско удоволствие (което в книгата би изглеждало халтура) в латерната долу сред здрачния двор. Когато огледах ръчиците й и обърнах внимание на мръсните нокти, тя избъбри, простодушно начумерена: „Oui, ce n'est pas bien“13, и тръгна към умивалника, но й казах, че няма значение, няма никакво значение. С късо подстриганата си тъмна коса и светлосивия си поглед, с бледата си кожа тя беше изключително чаровна. Бедрата й не бяха по-широки, отколкото на приклекнало момче. Нещо повече, без колебание мога да твърдя (всъщност поради това благодарно удължавам посещението с малката Моника в тюленовосивата килия на спомена), че от осемдесетте или деветдесетте уличници, които по различно време се занимаваха с мен по моя молба, тя единствена ми даде жилването на истинската наслада. „Il était malin, celui qui a inventé ce truc-là“14, отбеляза учтиво и ce завърна към облечено състояние със същата високопробна бързина, с която бе излязла от него.