Попитах я дали няма да ми даде още една, по-подробна среща същата вечер, тя обеща да ме изчака пред кафенето на ъгъла и добави, че през целия си малък живот не е измамила никого. Върнахме се в същата стая. Не можах да се стърпя и й казах, че е много хубавичка, а тя ми отговори скромно: „Tu est bien gentil de dire ça“15, а после, забелязала това, което и аз бях забелязал в огледалото, отразило тесния ни Едем, а именно ужасната нежна гримаса, сгърчила устата ми, изпълнителната Моника (о, безспорно е била нимфетка навремето!) пепита дали да не избърше, avant qu'on se couche16, слоя червило от устните си, ако поискам да я целуна. Ще поискам, разбира се. С нея си дадох воля в по-голяма степен, отколкото с всяка друга млада хетера, и в последното ми впечатление от Моника през онази нощ има нещо весело, което липсва в другите ми спомени, свързани с моя унизителен, жалък и мрачен полов живот. Изглеждаше извънредно доволна, когато й дадох петдесет франка над уговорените, след това заситни под нощния априлски ръмеж с тежкия Хумберт, поел тромаво зад крехкия й гръб. Спря се пред една витрина и произнесе с наслада „Je vais m'acheter des bas!“17 — и не дай боже да забравя някога малкия пукащ звук от устните на тази парижанка при думата „bas“, произнесена толкова точно, че „а“-то за малко да се превърне в бойко „о“.
Следващата ни среща се състоя на другия ден, в два и петнайсет следобед в моята квартира, но този път по-малко удовлетворителна: през нощта тя сякаш беше пораснала, бе минала в по-горен клас, на всичкото отгоре бе със силна простуда. Тъй като се заразих от нея с хрема, се отказах от четвърта среща — освен това трябваше да прекъсна нарастването на чувството, което заплашваше да ме обремени със сърцераздирателни блянове и анемично разочарование. По-добре да си останеше гладката тъпичка Моника — такава, каквато беше през тези две-три минути, когато безпризорната нимфетка прозираше през деловата млада проститутка.
Краткото познанство с нея ми навя ред мисли, които сигурно ще се сторят доста очевидни за по-опитния читател. По обява в едно булевардно списанийце се озовах през един деен ден в канцеларията на някоя си Mlle Edith, която започна оттам, че ми предложи да си избера другарка в живота от колекцията доста формални снимки в доста омазнения албум („Regardez moi cette belle brune?“18 — вече с венчална рокля). Когато отхвърлих албума и с неудобство, с усилие изложих престъпната си мечта, тя ме изгледа така, сякаш се канеше да ме натири. Обаче щом попита колко смятам да се бръкна, обеща да ме запознае с лице, което да „уреди тази работа“. На другия ден астматичка с изрисувано лице, бъбрива, вмирисана на чесън, с почти фарсов провансалски изговор и черни мустаци над лилавата устна ме поведе явно към своето свърталище и там, предварително мляснала сбраните накуп крайчета на дебелите си пръсти, за да подчертае качеството на апетитната си стока, театрално дръпна завесата, зад която се разкри явно спалнята на голямо и невзискателно семейство; на сцената обаче нямаше никого освен чудовищно охранена, мургава, отблъскващо грозна девойка най-малкото на петнайсет години, с малинови панделки в тежките черни плитки, седнала на стол и престорено залюляла плешива кукла. Когато поклатих отрицателно глава и понечих да се измъкна от клопката, сводницата се раздърдори усилено и взе да смъква мръсносинята ватирана блуза от бюста на младата великанка, а сетне, убедила се в решението ми да се махна, поиска „son argent“19. Вратата в дъното на стаята се разтвори, от кухнята излязоха двамина мъже, които явно обядваха, и се присъединиха към спора. Бяха някак разкривени, с открити вратове, чернооки; единият от тях беше с тъмни очила. Зад тях се мярнаха малко момченце и мускурливо, едва проходило кривокрако дете. Безочливо логична като в кошмар, разярената сводница посочи мъжа с очилата и заяви, че по-рано бил служил в полицията — затова по-добре да съм си развържел кесията. Приближих се до Мария (такова беше звездното й име), която по това време преспокойно бе пренесла грамадните си бутове от стола в спалнята на табуретката до кухненската маса и отново бе засърбала чорбата, а малкото дете бе вдигнало от пода принадлежащата му кукла. В порив на жалост, придаваща известен драматизъм на идиотския ми жест, мушнах парите в безразличната й ръка. Тя предаде подаръка ми на ексдетектива и ми бе разрешено да си ида.