— О, това е много лесно. Трябва да ни дадеш доста информация, да ни предадеш Вълка. Но можеш ли да го направиш, Клара? Знаеш ли всъщност кой е той? И къде е? Какво ти е казал Мартин?
Накрая тя се усмихна:
— О, той ми разказа всичко. Защото ме обожаваше.
114.
Частният самолет на Вълка кацна на летището Тетърбъроу в северния край на Ню Джърси. Един черен рейндж ровър го чакаше край пистата, за да го отведе до Ню Йорк — града, който той винаги бе презирал. Движението, както обикновено, бе претоварено, затова преходът от Тетърбъроу до Манхатън му отне толкова много време, колкото бе нужно за самолета му да прелети от Ню Хемпшир до Ню Джърси.
Кабинетът на лекарката се намираше в една масивна сграда от кафяв пясъчник на Шестдесет и трета улица, недалеч от ъгъла с Пето авеню. Вълка паркира рейндж ровъра си и забързано влезе в сградата.
Беше малко след девет сутринта. Не си бе направил труда да провери дали го следят. Не му се вярваше, но дори и да бе така, не можеше да стори нищо. Освен това смяташе, че всичко бе идеално организирано. Както обикновено, имаше план за всякакви варианти.
Дежурната сестра в кабинета по пластична хирургия изпълняваше задълженията и на рецепционистката. Тя и хирургът — изключително способната д-р Левин, щяха да бъдат единствените присъстващи на процедурата. Той бе настоявал да се ограничи медицинският персонал само до тях двете и за целия ден кабинетът да бъде затворен за другите пациенти.
— Ето тук съм подготвила за вас няколко официални документа, за да ги погледнете и подпишете — съобщи му сестрата със скована усмивка. Тя нямаше откъде да узнае кой бе той, но подозираше, че пациентът очевидно има доста сериозни основания да изисква такава секретност. Освен това й бе платено изключително щедро да поеме тази извънредна смяна.
— Не, благодаря, няма да подписвам нищо — отказа й той, мина покрай нея и отиде да се види с д-р Левин. Завари я в малката операционна, където цялото осветление вече бе включено. Но вътре беше много студено.
— Напомня ми за Сибир. За зимата, която прекарах там, в Гулаг — сподели той. — Лекарката се обърна към него. Тя бе чаровна, слаба, добре запазена жена, вероятно в началото на четиридесетте. Можеше да я изчука, разбира се, още тук, дори без да я попита, но днес не беше в настроение за подобни лудории. Може би по-късно. — Доктор Левин — поздрави я той и й стисна ръката. — Готов съм, но не искам да оставам тук за повече от няколко часа. Затова да започваме. Още сега.
— Но това не е възможно — опита се да му възрази д-р Левин.
Вълка вдигна ръка, за да я принуди да млъкне. Жестът му изглеждаше тъй заплашителен, като че ли наистина се готвеше да я удари. Лекарката потрепна.
— Няма да ми е необходима пълна упойка. Както вече ви казах, аз съм готов. Както и вие.
— Господине, нямате представа какво говорите! Планираните за вас процедури включват хирургически манипулации по лицето, врата, повдигане на веждите, както и липосукции. Импланти по челюстите и по бузите. Както и много работа по преоформянето на носа. Повярвайте ми, болките наистина ще бъдат непоносими.
— Не, ще ги изтърпя. Познал съм много по-страшни болки — рече Вълка. — Ще ви позволя да следите на монитора най-важните ми жизнени функции. И повече да няма глупави спорове относно анестезията. А сега ме подгответе за процедурите. Иначе…
— Иначе какво? — настръхна д-р Левин. Дребната лекарка се залюля на токчетата си.
— Просто иначе — рече Вълка. — Думата включва доста неща, не мислите ли? Включително и болката, която според вас не мога да издържа. А вие самата издържате ли на болка, доктор Левин? Или пък вашите две деца? Ако не се лъжа, имената им са Мартин и Ейми, нали? Или пък вашият съпруг Джералд? Да започваме, защото после ме чакат доста задачи за изпълнение.
Винаги имаше някакъв график.
Винаги имаше план.
115.
Той не изкрещя нито веднъж, дори стон не се изтръгна от гърлото му по време на всички мъчителни процедури. Сцената бе толкова невероятна, че както лекарката, така и сестрата не вярваха на очите си.
Сякаш пациентът им изобщо бе лишен от чувства. Но както често се случваше при операции на мъжете, кървенето бе обилно и накрая цялото му лице бе обагрено в тъмночервено. Болките, които трябваше да изтърпи заради преоформянето на носа, продължило час и половина, бяха най-мъчителните, особено докато се отстраняваха едри късове от костта и хрущялите, при това дори без местна упойка.