Когато приключи ринопластиката, д-р Левин му каза да не става от операционната маса, но той не се подчини.
Вратът му бе скован и го болеше, лицето му бе покрито с „Бетадин“.
— Не е зле — дрезгаво промърмори той. — Очаквах да е по-лошо.
— Само не си издухвайте носа, поне в продължение на една седмица — настоя лекарката, опитвайки се да запази професионалното си достойнство и донякъде да овладее ситуацията.
Вълка бръкна в джоба на панталоните си и измъкна носната си кърпа. Но веднага след това я върна обратно.
— Само се шегувам — рече той, но след няколко секунди заговори по-сериозно: — Имате ли чувство за хумор, докторке?
— Не бива също и да шофирате — продължи тя. — Това не ви позволявам в никакъв случай. И то не само заради вас, но и заради живота и здравето на другите хора по улиците и шосетата.
— Не, разбира се, не бих си и помислил да застраша живота на другите около мен. Затова просто ще оставя колата си насред улицата, за да я приберат служителите по паркирането. А сега да уредим въпроса с вашето заплащане. Защото вече ми доскуча да говорим.
Докато отиваше да си вземе куфарчето, руснакът леко се олюля и за пръв път се погледна в огледалото. Видя невероятно насиненото си и подуто лице или поне това, което се виждаше под превръзките.
— Добра работа сте свършили — изрече той и се засмя.
Отвори куфарчето си и измъкна пистолет „Берета“ със заглушител. Застреля смаяната сестра в лицето, два пъти, а после се обърна към д-р Девин, която толкова го бе измъчила допреди малко.
— Има ли още нещо, което мога или не мога да върша? — запита той със зловещ тон, непредвещаващ нищо добро. — Някои последни съвети?
— Не ме убивайте! Заради децата ми… — започна да го моли лекарката. — Знаете, че имам деца.
— Ще им е много по-добре без вас. Или поне така мисля аз, кучко. Обзалагам се, че ще се съгласят с мен.
Застреля я в сърцето. Милостиво убийство, каза си той, особено след всичките мъчения, на които го бе подложила. Освен това просто не я харесваше, лишена бе от всякакво чувство за хумор.
Накрая Вълка напусна кабинета и се насочи към своя рейндж ровър. Мислеше си само за едно: сега никой не знаеше как изглежда. Нито един човек в целия свят.
Тази мисъл го накара да се засмее почти неконтролируемо. Това бе неговата част от пъзела.
116.
— Ето го! Той трябва да е!
— Той се смее! Какво му е толкова забавно? Погледни го. Можеш ли да повярваш на очите си?
— Прилича на скалпиран. Все едно някой му е съдрал кожата — промърмори Нед Махони, когато мъжът в сивото палто, с омотано в превръзки лице, излезе от сградата от кафяв пясъчник. — Същински таласъм!
— Нед, не го подценявай! — напомних му аз. — И не забравяй, той е истински вампир.
Наблюдавахме Вълка — или поне мъжа, за когото вярвахме, че е Вълка, — докато излизаше от кабинета по пластична хирургия в Източен Манхатън. Току-що бяхме пристигнали, преди по-малко от минута. Едва не го изпуснахме отново.
— Не се притеснявай, не го подценявам, Алекс. Тъкмо заради това половин дузина екипи от специалния отряд са тук, готови да се нахвърлят върху него. Ако бяхме дошли тук по-рано, можехме да го заловим още там, в хирургическия кабинет.
— Е, добре че поне сега сме тук — кимнах. — Преговорите в Англия бяха доста трудни и сложни. В момента Клара Лодж и децата й са на сигурно място някъде в Северна Африка. А тя изпълни своята част от сделката.
— Значи Вълка има имплантиран на гърба си, под плешката, детектор за проследяване, откакто е дошъл от Русия? Възможно ли е да е истина?
— Ние сме тук, нали? Според Клара Мартин Лодж през цялото време е знаел къде се намира той. Това гарантираше живота му.
— А сега какво? Готови ли сме? Ще го арестуваме ли?
— Аз поне съм напълно готов.
Господи, наистина бях готов. Исках, ужасно исках да заловя копелето. Нямах търпение да го погледна в лицето.
Нед Махони заговори на микрофона, закрепен към слушалките му: