Но после го засипаха обезпокояващи вести.
— Засекли са ви, полковник Шейфър. Забелязали са вашето присъствие там и дори са ви фотографирали край Сънрайс Вали. Знаехте ли това?
Отначало Шейфър се опита да отрече, но много бързо го срязаха:
— Точно сега разглеждаме копията от тези снимки. Ето как са проследили вашия „Бронко“ чак до Уелс. И тъкмо заради това ви наредихме да смените колите извън града и да потеглите към Фалън. Просто така, в случай че нещо не потръгне както трябва.
Шейфър не знаеше какво да отговори. Как е било възможно да го засекат насред безлюдната пустиня? И защо Алекс Крос е бил там?
Вълка най-после изригна в бурен смях:
— О, полковник, не измъчвайте красивата си глава с тези въпроси. Трябваше да бъдете засечен. Фотографът работи за нас. Следващият ви контакт е утре сутринта. А тази нощ можете да се позабавлявате във Фалън. Накарайте града да изтръпне. Искам от вас да се поразходите наоколо и да убиете някого в пустинята. Сам ще си подберете жертвата. Свършете си работата. Това е заповед.
16.
С всеки изминал час в мен се трупаше все повече напрежение и огорчение от собственото ми безсилие. Никога досега, през целия си живот, не бях виждал такъв хаос, при това причинен за толкова кратко време.
Почти цял ден след бомбардировката не разполагах с друго, освен с една огромна яма в пустинята Невада и две крайно съмнителни следи. Разговаряхме с около триста от жителите на Сънрайс Вали, обаче никой от оцелелите не знаеше нищо. Не се бе случило и нищо необичайно през дните преди бомбардировката; нито бяха забелязани посещения от външни лица. Не успяхме да открием и армейските камиони, нито да установим откъде са дошли. Всичко, което се бе случило в Сънрайс Вали, просто нямаше логика. Особено присъствието там на полковник Джефри Шейфър, което още повече ни объркваше.
А освен това, засега поне, никой още не бе поел отговорността за злодеянието.
Така изминаха два дни. Вече нямаше какво да правя в пустинята, затова поех по обратния път към дома, към Вашингтон. Там заварих да ме чакат на предната веранда мама Нана, хлапетата, дори и котката Роузи.
Отново вкъщи, в моя толкова приятен дом. Защо досега така и не научих най-важния житейски урок и не си останах тук?
— Това наистина е много мило — отбелязах, докато се изкачвах по стъпалата. — Сформирали сте нещо като комитет по посрещането. Предполагам, че съм липсвал на всички ви, познах ли? От колко дълго сте тук в очакване на вашето любимо татенце?
Нана и хлапетата поклатиха глави в такъв удивителен синхрон, че веднага ги заподозрях в съзаклятничество.
— Радваме се да те видим, Алекс — заговори Нана и най-после лицето й светна в усмивка. Физиономиите на всички засияха. Да, нямаше съмнение, че се бяха наговорили.
— Хванахме те! — провикна се десетгодишната Джени. Беше с плетена шапка, под която висяха плитките й. — Разбира се, че ние сме твоят комитет по посрещането. Много ни липсваше, татенце. Че как иначе?
— Трогна ли се? — подразни ме Деймън, настанил се върху перилото. Той вече бе навършил дванадесет години, но изглеждаше наполовина от тях в тениската си „Шон Джон“ и тесните джинси.
Заканително размахах пръст.
— Ще те трогна аз тебе, ако счупиш перилото! — скарах му се на шега. — Хванах ли те!
След това трябваше да отговарям на всякакви въпроси за малкия Алекс и да им покажа десетките снимки, които му бях направил с моя цифров фотоапарат. На всяка от тях централната роля бе запазена само за хлапето.
Всички се смееха от сърце, което беше безкрайно радостно за мен. Определено беше прекрасно отново да се завърна у дома, макар че все още очаквах новини за бомбардировката в Невада и за участието на Шейфър в нея.
Мама Нана ми бе запазила вечерята и след като се нахраних чудесно с печеното пиле с много чесън и лимон, тиква, гъби и лук, цялото семейство се събра в кухнята около масата, надвесено над купите със сладолед. Джени ми показа направените от нея рисунки на любимите й тенисистки Ванеса и Серена Уилямс. После се настанихме пред телевизора, за да гледаме „Вашингтонските магьосници“. А накрая, след размяна на прегръдки и целувки, всеки се отправи към своето легло. Беше страшно мило и трогателно — много по-добре от вчерашния ден, но по-зле от утрешния. Сигурен бях в това.
17.
Някъде към единадесет часа най-после се изкатерих по стъпалата до моя кабинет на таванския етаж. Веднага се заех да прегледам отново всичките си бележки по случая в Сънрайс Вали. След двадесетте минути, посветени на подготовката ми за следващия работен ден, позвъних на Джамила в Сан Франциско. През последните два дни няколко пъти бях разговарял с нея, но в повечето случаи това се случваше точно когато бях ужасно зает с разследването. Струваше ми се, че сега тя може да е по-свободна, защото също като мен е предпочела да работи в дома си.