Тази вечер се намираше във Вашингтон, зает с обмислянето на следващите си ходове.
Нито един човек на планетата не го разбираше. По принцип никой никого не бе в състояние да разбере докрай, всеки би се съгласил с това заключение. Обаче абсолютно никой не би могъл да проумее необичайната степен на параноята, изгаряща сърцето на Вълка вече от толкова много години. Особено мъчително бе за него пребиваването в Париж — усещаше го като физическо страдание, като отрова, проникнала в цялата му кръвоносна система. Подозираше, че тъкмо това бе неговата ахилесова пета. И цялата тази параноя, както и увереността, че е застрашен от ненавременна смърт, го тласкаха да се отдава на страстта си — да играе пламенно играта, да печели на всяка цена или поне никога да не допуска загуба.
В такова настроение Вълка бродеше из улиците на центъра на Вашингтон, докато планираше нови и нови убийства. Сам. Винаги сам, стискайки начесто черната гумена топка в дланта си. Едва ли бе талисман за късмет, но по някаква странна ирония на съдбата именно тя бе ключът към всичко, свързано с него. Малката черна гумена топка, скрита в дланта му.
Време е да мислиш, да планираш, да действаш, повтаряше си той. Нито за миг не се съмняваше, че правителствата няма да се вслушат в неговите искания. Но те не можеха да си позволят покорно да преклонят глави пред него. Поне не засега. Или не толкова лесно. Следователно се нуждаеха от още един урок. А може би не само от един…
И така, късно през нощта пое към дома на директора на ФБР — Бърнс, намиращ се в едно от предградията на Вашингтон.
Колко хубаво си живееше там този Бърнс със семейството си! Вълка определено бе длъжен да признае това. Привлекателно изглеждащ, добре поддържан дом, просторен като къщите в някое ранчо — достатъчно скромен, но в същото време олицетворяващ американската мечта. На алеята отпред бе паркиран син седан „Форд Меркюри“. Покрай рамката за велосипеди бяха подредени три колела. Отзад се виждаше баскетболен кош с грижливо очертан яркобял квадрат върху дъската зад коша, изработена от стъклопласт.
Трябваше ли това семейство да загине? Доста проста задача за изпълнение. Дори приятна в известен смисъл. И си заслужаваше труда.
Но дали това беше най-ефектният урок?
Вълка не бе сигурен, затова най-вероятният отговор бе: НЕ.
А и сега трябваше да обмисли как да порази една друга мишена.
Да задоволи омразата си.
Какво би могло да бъде по-приятно от това?
Отмъщението е блюдо, което е най-добре да се консумира студено, каза си Вълка, докато отново и отново стискаше черната гумена топка в дланта си.
26.
Добре дошли в царството на бюрокрацията, каквото представляваха федералното управление и неговият твърде странен начин за справяне с проблемите. Повтарях си това всеки път, щом прекрачвах прага на Хувър Билдинг. Тази констатация никога не е била дотолкова вярна, както през последните дни.
Това, което се случи след заседанието, следваше предписания протокол под формата на последните две президентски наредби, засягащи работата на Бюрото. Всички мерки, които трябваше да предприемем срещу предизвикателството на Вълка, попадаха в две отделни категории: „разследване“ и „справяне с последиците“. Решено бе ФБР да надзирава разследването, докато Федералната агенция за преодоляване на кризисните ситуации да бъде натоварена със справянето с последиците.
Много спретнато и превъзходно подредено, обаче неработещо. Или поне според мен.
Защото заплахата беше насочена към най-важните и гъстонаселени райони в Съединените щати — Ню Йорк и Вашингтон. Там трябваше да се разгърнат местните сили на екипите за поддръжка при извънредни ситуации. Ние се срещнахме с тях на петия етаж в Хувър Билдинг. Имах чувството, че работех малко настрани от някакъв кризисен център, но при все това работата беше всичко друго, но не и скучна.
Сутринта първата ни задача беше оценяването на заплахата. Разбира се, че бяхме възприели съвсем на сериозно опасността от терористични актове, особено като се има предвид горчивият ни опит с предишните три бомбардировки. Обсъждането днес се ръководеше от новия заместник-директор на Бюрото — Робърт Кембъл Макилвайн — младши. Наскоро той се бе поддал на настояванията на шефовете да отложи пенсионирането си, понеже бе един от най-добрите наши експерти. Някои все още обсъждаха възможността за фалшива тревога, тъй като през последните години бе имало няколко. Но всеобщото заключение беше, че този път случаят не е такъв. Боб Макилвайн беше убеден в това, което бе достатъчно за повечето от нас.