Наскоро Шейфър бе скъсил косата си и я бе пребоядисал черна. Е, не можеше лесно да прикрие истинската си височина — метър и осемдесет и седем, — но затова пък бе измислил нещо по-добро, макар че всъщност го бе заимствал от един свой стар познат: на светло, през деня, той се движеше из Вашингтон в инвалидна количка. Беше от доста усъвършенстван модел, който лесно се побираше в багажника на неговия сааб комби. Ако случайно го забележеха — както и стана в действителност, — то затова си имаше съвсем други причини.
В шест и двадесет същата сутрин Шейфър се срещна с лицето за свръзка в чакалнята на Юниън Стейшън. Двамата се бяха наредили на опашката пред автоматите за напитки и закуски, като Шейфър беше зад него. Поведоха на пръв поглед напълно безобиден разговор:
— Те са се поразмърдали — заяви мъжът, който работеше като помощник на един високопоставен шеф във ФБР. — Никой не обърна внимание на предупрежденията да не се предприема разследване. Вече започнаха да следят градовете мишени. Разбира се, търсят и теб. За това отговаря Алекс Крос.
— От тях не би могло да се очаква да измислят нещо друго — отвърна Шейфър и пусна кривата си усмивка. Не беше изненадан от наблюдението. Вълка го бе предвидил. Както и самият той. Шейфър търпеливо изчака реда си на опашката и си взе от автомата кафе с мляко. После натисна бутона и инвалидната количка се затъркаля към редицата от телефонни автомати, подредени край гишетата за билети за влаковете. Докато говореше по телефона, продължаваше да отпива от кафето.
— Имам за теб една много доходна, макар и мръсна работа. Заплащането е твърде щедро — каза той на жената, която се обади от другия край на линията. — Петдесет хиляди долара, при това за нещо, което ще ти отнеме само около един час.
— Е, щом е така, готова съм да поема и най-мръсната работа — отвърна жената, която заслужаваше да бъде призната за един от най-добрите снайперисти в целия свят.
28.
Срещата с „подизпълнителя“ се осъществи малко преди пладне във вътрешния двор на сектора за хранителни стоки към търговския център „Тайсънс Корнър“. Полковник Джефри Шейфър се срещна с капитан Никол Уилямс край малката маса в кафенето на двора, разположено точно срещу щанда за хамбургери „Бъргър Кинг“.
Поръчаха си хамбургери и минерална вода, но никой не посегна към това, което Шейфър наричаше „мазнотиите, с които тъпите янки си задръстват стомасите“.
— Хубава количка имаш — подкачи го капитан Никол Уилямс и се усмихна. — Даже ти отива.
— Всички средства са позволени, Ники — усмихна й се той на свой ред. — Познаваш ме достатъчно добре. Ако работата го изисква, съм готов на всичко.
— Да, познавам те, полковник. Между другото искам да ти благодаря, че си се сетил за мен.
— Преди да ми благодариш, изчакай да чуеш каква работа ще искам да ми свършиш.
— Нали тъкмо за това съм тук. За да те изслушам.
Всъщност Шейфър вече беше леко разконцентриран, понеже бе обзет от тревожни подозрения защо Ники Уилямс си бе позволила да се запусне толкова много от времето на последната им среща. Висока метър и шестдесет и седем, в момента вероятно тежеше над деветдесет килограма. При все това тя излъчваше увереността, характерна за всеки отлично подготвен професионалист, каквато винаги е била. Двамата бяха работили заедно половин година в Ангола и там капитан Уилямс се бе доказала като отличен специалист. Винаги изпълняваше задачите, които й се поставяха.
Сега той й обясни само това, което й бе нужно да знае — подробностите около нейното непосредствено участие. Накрая й повтори, че за по-малко от един час ще спечели петдесет хиляди долара. Това, което най-много му харесваше в Ники, бе, че никога не се оплакваше от трудността на поредната задача или от рисковете.
— Каква е следващата ми стъпка? Кога ще действаме?
Това бяха единствените й два въпроса, след като й обрисува ситуацията в общи линии и уточни подробностите, но без да назовава мишената.
— Утре в един часа трябва да отидеш до регионалното летище Манасас във Вирджиния. Там в един часа и пет минути ще се приземи хеликоптер MD-530. С него ще ти доставят прецизно изработена пушка с оптически мерник, производство на „Хеклер и Кох“, модел HK PSG-1.
— Хм, ако не възразяваш, предпочитам да си донеса моето оръжие. — Уилямс се намръщи и поклати глава. — Винаги съм се доверявала най-много на „Уинчестър M70 Магнум“, с патрони с куха глава. Изпробвала съм ги в полеви условия и се оказаха най-добри за подобни операции. Нали спомена, че ще трябва да се стреля през прозорец?